Фурията на капитана
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #4
- Язык: болгарский
- Год: @Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на капитана». Краткое содержание книги:
Той лежеше на леглото и се взираше в каменния таван. Липсваше му стаята в щаба. Липсваше му рутината на легиона.
Имаше моменти, когато му липсваше и Бърнардхолт — Исанахолт, поправи се той. Само че най-вероятно и това също няма да може да продължи повече.
Решението да се разкрие на сър Сирил променяше всичко. Обявяването на истината променяше всичко.
Той се опита да разбере мислите и чувствата си, но се обърка още повече.
Исана му беше майка. Баща му беше убит, а враговете му, най-вероятно, все още бяха на свобода. Трябва ли да чувства гняв към този, който му е отнел баща му?
Струваше му се, че трябва, но досега не го беше усетил. В преданията младия мъж в подобна позиция трябваше да даде клетва да отмъсти и с мрачна решителност да тръгне да наказва убийците на баща си.
Вместо това той просто беше вцепенен. Прекалено много неща се случваха прекалено бързо. Емоциите на Исана, когато му разказа за неговия баща… бяха твърде болезнени.
Той ги погълна, като човек, умиращ от жажда, независимо от всичко, но не можеше да каже, че това го потресе силно. Може би тази странно безгрижна липса на емоция беше просто резултат от прекомерното въздействие, подобно на звъна в ушите в тишината, настъпила след грохота на битката.
Беше почувствал тъгата, съжалението и безпокойството на майка си толкова отчетливо, сякаш бяха негови. Никога досега не беше чувствал чужди емоции толкова ясно — дори емоциите на Кайтай.
Той недоумяваше защо възприятията му толкова се усилваха, когато ставаше дума за Исана. Преди той само си беше представял нейните добри намерения, нейните страхове, мотиви, които я подтикваха да лъже него и другите през всичките тези години.
Сега знаеше. Знаеше, че тя е действала от любов и отчаяние, избирайки единствения начин, по който би могла да го защити. Той знаеше колко много е обичала Септимус и колко жестоко я е наранила смъртта му.
Той знаеше колко силно го е обичала. Когато най-накрая му заговори за това, тя му каза истината, напълно и изцяло, и не само с думи, но и като откри сърцето и душата си към него. Той го знаеше. Нямаше никакво място за съмнение.
Тя никога няма да съжалява за стореното. В думите й имаше извинения за болката, която той беше претърпял през всичките тези години, съжаление, че й се налагало да постъпи така; но тя никога няма да се разкае за това.
Сега Тави го знаеше. Тя беше направила всичко, което е сметнала за правилно и необходимо. Той можеше или да се отнесе с уважение към това, или да има претенции към нея през целия си живот.
Той разтърка болящата го глава. Беше уморен. Враждата отнема твърде много сили — сили, които ще са му необходими за по-неотложни въпроси. Миналото беше лежало спокойно в продължение на повече от двадесет години. Можеше да потърпи и още.
Бъдещето беше пълно с ужасни превратности. Но то може да почака. То винаги чака.
На карта бяха поставени животи, тук и сега.
Тави скръцна със зъби от безсилие и се взря в желязната врата. Тя всъщност не беше пречка. Може би щеше да събере достатъчно сили, за да откъсне вратата от пантите.
Тази мисъл беше някакъв примитивен импулс, но изглеждаше малко прекомерна. За да отвори ключалката, ще му отнеме не повече от минута-две, а бягството във всички случаи ще бъде много по-тихо и незабележимо.
Проблемът беше, че не вратата му беше пречката. Задържаше го законът. Тави можеше да заповяда на Сирил да го освободи, но това предполагаше нарушение на редица закони и можеше да има последствия за него в дългосрочен план.
В никакъв случай не беше гарантирано, че само кръвта на наследник на Гай Секстус ще е достатъчна, за да му осигури власт на принцепс, с която да защити Сирил от подобни действия. Нямаше никакви гаранции, че Гай ще го разпознае — а дори и да го направи, нямаше никакви гаранции, че Дом Гай ще продължи да държи короната.
Той не посмя да поиска много от Сирил заради самия него. Не каза на Сирил нищо за плановете си. Всъщност той дори не поиска никакъв вид сътрудничество.
Ако нещата се объркат и по-късно Сирил бъде разпитван от следователи, той ще може честно да каже, че не е помогнал на Тави да избяга и няма представа къде е отишъл и какво прави.
Къде, враните да го вземат, се беше дянал Ерен?
Чака тъмнината, разбира се. Стоейки в килията, Тави не можеше да определи къде е слънцето. Той се протегна, въздъхна и легна, опитвайки се да заспи.