Фурията на капитана
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #4
- Язык: болгарский
- Год: @Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на капитана». Краткое содержание книги:
— Те го убиха.
Тя преглътна и се насили да продължи.
— Септимус ме отпрати от лагера заедно с по-малката ми сестра Алия, придружени от Арарис като мой сингулар точно преди маратите да нападнат. Но ми беше трудно заради бебето, раждането започна още преди да успеем да изминем малко повече от няколко мили. Скрихме се в пещера. Беше трудно раждане. Алия ми помогна, но умря от раните си. Ето къде се роди Октавиан. В пещерата. Въпреки че баща му се бори с нашествениците и с предателите и умря така, че другите да имат шанс да оцелеят.
Очите на Тави изведнъж заблестяха. Изражението му не се промени, но по бузите му се стекоха сълзи.
— Аз бях сама — каза тихо Исана. — Ако не броим Арарис. И той не можеше да защити Октавиан от онези, които убиха баща му. Не можеше и Секстус. Той не успя да защити собствения си син и аз не можех да се надявам на неговото разкаяние.
Тя почувства как гърбът й се изправя.
— Така че скрих Октавиан. Арарис беляза лицето си със знака на страхливец, знаейки, че никой няма да търси Арарис Валериан под него, и се продаде в робство. Аз го купих и той ми помагаше да отгледам Тави в холта на моя брат.
Тя протегна ръка и докосна косата му с ръка.
— Не казахме на никого. Дори на Октавиан. Нямаше друг начин да го спасим.
Тя срещна погледа на сина си и усети горчивината му, продължила цял живот, и едва започващия да се заражда страх. Тя почувства гнева му. А зад всичко това, с всяка емоция се преплиташе любовта му. Проста, може би силно засенчена, но не и сломена.
Синът й все още я обичаше.
Беше ядосан, страхуваше се от бъдещето и беше потиснат заради загубата на баща си, когото никога не беше познавал, дори и самият той засега да не осъзнаваше.
Въпреки че сърцето му беше ранено, раните могат да се излекуват. С времето те ще отминат. Неговата любов нямаше да отмине.
Исана приклекна, наведе глава и нежно притисна чело в челото на Тави. Той се притисна в нея и намери ръцете й, стискайки ги силно. В един момент и двамата проливаха сълзи, оплаквайки загубата, разкайвайки се и съжалявайки.
Исана прошепна много тихо, така че Сирил да не чуе.
— Толкова съжалявам. Баща ти толкова би се гордял с теб, мой Тави.
Раменете на сина й потрепнаха, дъхът му за секунда секна, той наведе глава към нея. Тя яростно го стисна в обятията си. Той тихо заплака, потрепвайки от време на време. Исана го задържа, стиснала очи.
Тя ги отвори отново, когато почувства болката на Сирил. Той се изправи от масата, мръщейки се и накуцвайки, когато тежестта падаше на осакатения му крак. И безмълвно върна пръстена с верижката обратно на Исана.
— Благодаря — прошепна тя.
— Трябва да го скриете, милейди — прошепна той. — Докато не дойде времето.
После болезнено се отпусна на едно коляно.
Исана докосна рамото на Тави.
Той вдигна поглед, за да срещне погледа на сър Сирил.
Сирил сведе ниско глава.
— Ваше височество — каза той. — Как мога да служа на короната?
Глава 21
Тави откри определена ирония, че леглото му в килията е забележимо по-удобно от собственото му. И определено беше използвано много по-често през тези две години, откакто го имаше.
Понякога на него се охлаждаха пияни или сбили се легионери, но това беше рядко събитие. Като цяло Тави следваше примера на Сирил и се довери на центурионите да поддържат дисциплината, без да се намесва, и в резултат на това килията отвътре виждаха само онези легионери, които не бяха достатъчно късметлии или просто глупави, за да попаднат пред погледа на капитана.
Впрочем, той вече не беше техен капитан. И може би никога повече няма да бъде.
Това го притесняваше повече, отколкото очакваше, особено след като тази позиция му бе наложена, на първо място, от необходимостта. И само тук, в Елинарх, две години по-късно тя започна да става за него нещо обичайно.
Тези две години не бяха щастливи. Твърде много хора бяха ранени или убити. Но, от друга страна, имаше и знаменателни моменти. Имаше радости, които да балансират тъгата, смях, който да се противопостави на сълзите. Той работи усърдно и си спечели уважение, а също така проля кръв. Той спечели приятели, които се сражаваха редом с него.
Това място се превърна в негов дом. А сега всичко това свърши.