Маската на смъртта [bg]

— Хрумна ли ти какво ще правим, в случай че…

Кен поклати отрицателно глава.

— Надявам се днес вече да изскочи нещо.

Излишно бе да уточняват какво е това очаквано „нещо“ — ставаше дума за завещание. Несигурността нахълта недвусмислено в живота им. Чувстваха се в безопасност под крилото на Ложата, бяха щастливи да имат покрив над главата си, течаща топла вода и отопление в студените дни. Добре помнеха годините, когато странстваха из страната в мръсни автобуси и пробити каравани, гонени от полицията и разгневени собственици на земя. Когато се местеха от бивак на бивак, клечаха около гаснещи огньове редом до мършави кучета и хленчещи деца, чупеха леда, за да гребнат вода от някое езеро, крадяха от магазините — Кен особено мразеше кражбите — или бягаха презглава от местните скитници, усетеха ли ги, че приближават. По онова време нито единият, нито другият не подозираше какъв подарък им готви съдбата. Ето, сега Кен бе представител тук, на Земята, на един от най-великите умове на Вселената, а Хедър беше посетила Венера и след завръщането си бе открила лечителските си заложби.

Най-важното за тях, разбира се, беше как ще изпълняват духовните ангажименти, за които бяха избрани. Ами ако къщата се окаже собственост на някой противен непознат или държавна собственост? Къде щяха да отидат Кен и Хедър?

Нямаха никакви спестявания, нямаха и деца, на които да разчитат.

Можеше да се окаже, че няма с какво да посрещнат най-елементарните си нужди. Социалните служби, към които се обърнаха миналата година, проявиха удивителна липса на въображение. Не приеха нищо от уверенията на Хедър, че със своята лечителска работа спестява хиляди лири на здравните органи. Социалните не проявиха разбиране и към претенциите на Кен за някаква степен на инвалидност; препоръчаха само да се отпуснат средства за рентгенова снимка и за преглед от специалист на осакатения му крак.

— Как ли пък не — бе възразил той. — Не е дошъл денят, когато ще се доверя на някакви химикали или канцерогенни лъчи.

— Защо не го изпратите направо в Чернобил — бе го подкрепила Хедър.

Добрата ми Хедър, помисли си Кен, наблюдавайки как тя отнася чашите до умивалника и ги изплаква.

— Как мислиш, дали сега, когато Учителя го няма, Суами ще продължи да настоява да дари парите си на комуната?

— Че как иначе? — възкликна Хедър. — Дори ти самият да не си покварен от парите, незаслуженото богатство е най-голямата пречка за хармоничното състояние на духа.

— Така си е — съгласи се Кен. Посегна към кутията за хляб. — Дали не е останал малко от пестила?

— Току-що го прибрах. — Тя стана и отиде до шкафа. — Защо не каза преди малко?

— Извинявай. Не искаш ли едно парче? — Кен си отряза две парчета. — Защо ли Трикси си тръгна по този начин? Точно след смъртта на Гай Гамлин. Как мислиш, дали не са били заедно в онзи следобед?