Време на мъчения [bg]
- Автор: Коннолли Джон
- Серия: Чарли Паркър #14
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-930-9
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Време на мъчения [bg]». Краткое содержание книги:
Двамата не се бяха виждали от много месеци. Последния път детективът дойде, за да обсъдят реалната или измамна квалификация на проповедник на име Майкъл Уорънър от град Просперъс. В крайна сметка Уорънър бе съжалил за интереса на Паркър към делата му, но доколкото Уилямсън познаваше детектива, разкаянието, травмите и внезапната смърт бяха рискове, които вървяха ръка за ръка с общуването с него. Този факт може би обясняваше безпокойството му от завръщането на Паркър в „Боудън“. Въпреки това Уилямсън го поздрави топло, осведоми се за здравето му и му предложи кафе или чай, но гостът отказа и двете. Стори му се, че Паркър изглежда отслабнал, което се очакваше след всичко, което бе преживял. Енергията му обаче не изглеждаше намаляла, а концентрирана и може би дори подсилена.
Що се отнася до Уилямсън, в очите на Паркър той изглеждаше непроменен: същата рошава коса, същите износени кецове „Конверс“, макар сега комбинирани с дрехи в кафяво и червено, може би в чест на сезона, а може би да може при необходимост да се скрие от студентите си в купчина окапали листа. Като че ли беше обогатил колекцията в кабинета си с още няколко религиозни артефакта и нови купчини книги, въпреки че това изглеждаше невъзможно предвид претъпкаността на всички библиотеки и дори на пода при последното му посещение при професора.
— Забелязах нов курс по „Езичество, християнство и окултизъм“ — каза Паркър. — Да не би да е ваш?
— Толкова ли съм прозрачен? Всъщност това се оказа един от най-популярните курсове, които съм предлагал. Всички места са заети. Има и правостоящи. Не съм сигурен само дали ще има достатъчно казани и отвари за всички. Шегувам се, между другото.
— Схванах. И от ирония разбирам. Гледал съм „Фрейзър“[19].
— Е, значи, по-късно ще подхвърля нещо иронично, за да ви изпитам.
Уилямсън покани Паркър да седне и самият той се настани на стола от другата страна на ниската масичка. Паркър бръкна в чантата си и извади две книги — студиите за Зеления човек, посветени на езическата фигура, открита в някои стари европейски църкви, които Уилямсън му бе заел преди време, когато Паркър се занимаваше със случая с град Просперъс. Професорът му благодари и потупа кориците им, като че ли посрещаше завърнали се у дома кучета.
— Ходих в Просперъс — сподели той.
— Наистина?
— Да, най-вече от любопитство. Много се е променил.
— За добро, надявам се.
— Подозирам, че зависи от това дали се налага да живееш там, или не. Продължават да възстановяват части от града, но като цяло изглежда, че е оцелял. Е, има какво още да се желае. Носят се много слухове за случилото се с вас и връзката му със съдбата на града.
— Повечето съм ги чувал.
— И верни ли са?
— Неслучайно се наричат „слухове“.
— Това не е отговор.
Паркър като че ли се огъна, но съвсем малко.
— Не съм сигурен, че съм готов за отговори или поне не такива, които могат да уличат мен или някого другиго.
— Имаме архив — е, по-точно казано, аз имам архив, — който колежът любезно пази под ключ. Ако имате желание, с удоволствие бих научил повече за падението на Просперъс и бих го записал. Може да се уреди документите да останат засекретени до смъртта ви.
— Ще го имам предвид, но не мога да кажа, че звучи примамливо.
— Ако ви се струва твърде официално или рисковано, с радост ще изслушам разказа и на питие. В крайна сметка историята си е история.
— Това вече може и да стане.
— Добре тогава. Струва ми се обаче, че не сте дошли само за да ми върнете книгите. Мога ли да помогна с нещо друго?
— Може би — отвърна Паркър. — Бих искал да ми разкажете за мъртвите крале.
48
Листата падаха, студентите идваха и си отиваха. В Музея за изкуства на колежа „Боудън“ от другата страна на улица „Мейн“ имаше изложба, озаглавена „Очи в нощта: ноктюрно в американското изкуство, 1860–1960“. Паркър си помисли, че ако му остане време, с удоволствие ще я разгледа.
Уилямсън се занимаваше с машината „Неспресо“. Докато приготвяше кафето, се опитваше да подреди мислите си, а физическите му действия отразяваха мисловните процеси. Паркър му бе споменал нещо за причината да разпитва за мъртви крале, при което Уилямсън пребледня, правейки връзка с човека, изгорен жив в колата си предишния уикенд.
— Сигурен съм, че ще ми простите, ако звуча поразен, но това е твърде неясен фолклор — каза Уилямсън, когато кафето започна да капе в чашата. — Защо мислите, че този Грифин не е говорил просто за някой човек с особен вкус към прякорите?
19
Продължение на популярния „Бар „Наздраве". Разказва за известен психиатър от Сиатъл, който води свое предаване по местна радиостанция. Отличава се с интелектуален и премерен хумор. — Беч. ред.