Време на мъчения [bg]

— Схванах. И от ирония разбирам. Гледал съм „Фрейзър“[19].

— Е, значи, по-късно ще подхвърля нещо иронично, за да ви изпитам.

Уилямсън покани Паркър да седне и самият той се настани на стола от другата страна на ниската масичка. Паркър бръкна в чантата си и извади две книги — студиите за Зеления човек, посветени на езическата фигура, открита в някои стари европейски църкви, които Уилямсън му бе заел преди време, когато Паркър се занимаваше със случая с град Просперъс. Професорът му благодари и потупа кориците им, като че ли посрещаше завърнали се у дома кучета.

— Ходих в Просперъс — сподели той.

— Наистина?

— Да, най-вече от любопитство. Много се е променил.

— За добро, надявам се.

— Подозирам, че зависи от това дали се налага да живееш там, или не. Продължават да възстановяват части от града, но като цяло изглежда, че е оцелял. Е, има какво още да се желае. Носят се много слухове за случилото се с вас и връзката му със съдбата на града.

— Повечето съм ги чувал.

— И верни ли са?

— Неслучайно се наричат „слухове“.

— Това не е отговор.

Паркър като че ли се огъна, но съвсем малко.

— Не съм сигурен, че съм готов за отговори или поне не такива, които могат да уличат мен или някого другиго.

— Имаме архив — е, по-точно казано, аз имам архив, — който колежът любезно пази под ключ. Ако имате желание, с удоволствие бих научил повече за падението на Просперъс и бих го записал. Може да се уреди документите да останат засекретени до смъртта ви.

— Ще го имам предвид, но не мога да кажа, че звучи примамливо.

— Ако ви се струва твърде официално или рисковано, с радост ще изслушам разказа и на питие. В крайна сметка историята си е история.

— Това вече може и да стане.

— Добре тогава. Струва ми се обаче, че не сте дошли само за да ми върнете книгите. Мога ли да помогна с нещо друго?

— Може би — отвърна Паркър. — Бих искал да ми разкажете за мъртвите крале.