Време на мъчения [bg]

— Приемете го като ритуала на някои туземци да консумират месото на убитите в битка. Колкото по-храбър е падналият воин, толкова повече сила носи месото му. Тази сила е свързана с вярата. В определен смисъл, може да се каже, че виждаме един от най-великите мъртви крале във всяка християнска църква — разпнатият Христос. Той може да не е съставен от телесни части, но християнската църква компенсира с мощите на светци, достатъчни да напълнят цяло гробище. Според католическата транссубстанциация пък вярата превръща хляба и виното от светото причастие не просто фигуративно или символично, а действително в тялото и кръвта Христови — стига да изберете да вярвате.

— Както и да е, когато туземците ядат враговете си, жизнената сила на убития воин преминава в тях. При мъртвия крал е по-сложно: той не е просто символ и името му не е случайно. Човек служи на мъртвия крал. Подчинява му се. И добавя нови части към него, от което силата на мъртвия крал нараства, а оттам — и властта му върху онези, които са го създали.

Паркър наблюдаваше Уилямсън, който жестикулираше трескаво, за да придаде тежест на думите си. До сребърната монета на масата лежеше екземплярът от книгата на дядо му. И всичко това, помисли си Паркър, благодарение на едно словосъчетание в стара книга, на която се бе натъкнал след часове ровене в интернет. Може би трябваше да се учуди, че връзката с това, което търсеше, се явява под формата на човек, който живее само на половин час по магистралата от Портланд — учен, от когото бе търсил помощ и преди и чийто дядо бе споменал въпросното словосъчетание в труда си.

И все пак той не го намираше за странно.

Имаше време, когато детективът почти бе изгубил вярата си — в седмиците и месеците след загубата на съпругата си и първата си дъщеря. Питаше се що за бог би позволил две невинни души да понесат такова страдание и се изкушаваше да отсъди, че единственият отговор е, че такъв бог няма. Ала оттогава насам бе видял твърде много, за да повярва, че след смъртта няма нищо, защото Дженифър се бе върнала, други — също, а той самият бе седял на бреговете на спокойното езеро, очаквайки колата, която да го поведе по Дългия, сетен път.

Каквото и битие да владееше отвъдното — великодушно, нехайно или просто разюздано жестоко, то не бе изгорило всички следи. Беше оставило знаци за себе си и ако погледът на човек се плъзгаше върху тях, без да им обръща внимание, без да ги забелязва, той можеше да ги вземе за съвпадение или късмет. И понякога си беше точно така. Номерът беше да се научиш да различаваш случайното от умишленото.

Ако това, което казваше Уилямсън, беше вярно, то мъжете с Харпър Грифин в „Портърхаус“ бяха замесени в създаването на мъртъв крал. Джеръм Бърнел явно беше привлякъл вниманието им, убивайки двама от техните в бензиностанцията на Дънстан, и това го беше обрекло на смърт.

Ами съпругата на Бърнел? Двамата с Грифин бяха от един и същи окръг в Западна Вирджиния. Ако тя някак си бе продала мъжа си на слугите на мъртвия крал, но съпругът й бе провалил плана, снабдявайки се тайно с оръжие, ако след това тя се бе заела да го съсипе докрай… дали бе направила всичко това по своя инициатива, или по чуждо подстрекателство? В случай че се окажеше второто, то това можеше да са единствено същите индивиди, които бяха накарали Грифин да превърне живота на Бърнел в ад. Това, което свързваше Грифин със съпругата на Бърнел и ги разделяше от самия Бърнел, беше родното им място.