Луната, която убива [bg]

- Залез ли е, Братко? Ще из... ще излизаме ли тази нощ?

Карис преглътна и почука повърхността на джунгисата, за да я накара да забръмчи.

- Тази вечер няма. - Гласът му бе толкова тих, че не можеше да заглуши вибрациите на джунгисата. - Но ще има работа за тебе на това място. Не ги ли усещаш? Събра... - Той млъкна и потърси друга дума. - Струпани са наблизо. Сто мъже се намират в съседния двор. Те са осъдени като покварени и се нуждаят от твоето съдействие.

Вътре нещо се раздвижи, чу се слаб шум от вериги.

- Усещам ги. Толкова много... - Сега гласът прозвуча уверено. - Толкова много покварени.

Карис преглътна.

-Да. Трябва да ги вземеш всичките, Братко... всичките наведнъж. Ясно ли ти е? От там, където си сега. Без да ги докосваш. Ще можеш ли?

„Старите ръкописи са категорични“ - казал му бе Принцът. - „Всеки от тях споменава, че Жътварите са способни на това, Карис, а и на много повече. Виждат без очи, убиват без ръце, изпиват живота като вино, за да изплюват чудеса. Магия, с която могат да съперничат на самите богове. Не искаш ли да видиш това със собствените си очи?“

„За нищо на света“ - си бе помислил Карис, макар да бе замълчал благоразумно.

Откъм вътрешността на колата се чу бавно и дълбоко вдишване, сякаш съществото опитваше въздуха през зарешетения прозорец.

- Мръсотия и омраза. Усещаш ли, Братко? Усещаш ли техния страх?

- Да. - Този път не се наложи да се преструва. - Усещам го.

- Мръсотия. - Гласът на Жътваря бе пак самоуверен, почти гневен. - Те винаги се страхуват от нас. Няма вяра... сквернословие. Трябва да ги пречистя до един. Трябва... Аз трябва..

Първите писъци свариха Карис неподготвен. Очаквал бе някакво предупреждение, а продължаваше да чува как съществото вътре си мърмори нещо, дори след като отделните писъци се сляха в десетки, а след това в многогласен хор на ужаса, който започна постепенно, глас подир глас, да стихва.

След това отново набра мощ, сега по-близко.

Карис се извърна към сводестия проход и застина поразен. Там стоеше началникът на затвора. Тялото му бе сковано, лицето му бе изкривено в гримаса, подобна на която Карис не бе виждал никога, а очите му бяха затворени. Спеше. А пищяха надзирателите, които го наблюдаваха - самият началник оставаше безмълвен. Пред очите на Карис той започна да се тресе целият, пръстите на ръцете му се свиваха и отпускаха в бърз спазъм, урината му плисна в прахоляка под препаската. Очите му се отвориха внезапно, уж буден, но не съвсем, бял като платно. Жилите на шията му изпъкнаха като опънати въжета, ясно се чуваше скърцане на зъби.

- Не - прошепне Карис.

- Няма вяра - ръмжеше Жътваря.

Смъртта косеше навред из крепостта затвор. Осъдените бяха вече мъртви. Надзирателите умираха в момента.

- Не! - Ужасът най-сетне извади Карис от вцепенението му. Той се хвърли към колата и започна да удря с юмруци по решетката. - Спри веднага! Не тях! Те са... те са твои братя, не трябва да ги... не тях...