Луната, която убива [bg]

- Моите братя не биха се страхували - чу се гласът отвътре, вече по-разбираем. Дори повече от разбираем. В него кънтеше нотка на свирепо ликуване.

- Спри, боговете да те прокълнат дано! Ще избиеш всички!

Нещо се раздвижи вътре и Жътваря се показа внезапно зад решетката. Очите му с цвят на смола и кръвясало бяло виждаха отвъд пределите на света, в някакво кошмарно място, което Карис се помоли никога да не посети. Приютило ги бе болезнено изпито лице - кожата бе така опъната върху костите, че лъщеше като полирана. Сега започна да се бърчи - Карис очакваше да чуе звуци от нейното нагъване и изпъване, подобни на шум от мачкана суха шума, - за да оформи грозна паст. Часове по-късно генералът щеше да се сети, че тя е отразявала опитите на Жътваря да наподоби усмивка.

- Аз не убивам - заяви Жътваря.

Последният надзирател падна безмълвен. Вторачен в тези невъзможни очи и обзет от желание да затвори своите, Карис внезапно осъзна, че едничкия шум, който долавяше, освен вятъра, бе тихото бръмчене на джунгисата. Всички останали в затвора бяха мъртви.

Всички, освен него.

„Единствено джунгисата ме пази“ - даде си сметка той.

Докато тази мисъл си пробиваше път в неговото съзнание, ръката му започна да трепери издайнически.

Той заскимтя, усетил с инстинктивна увереност, че ако изпусне камъка, Жътваря ще му види сметката. Това ясно личеше от безумния поглед на съществото. То - Карис не бе в състояние вече да мисли за Жътваря като за човек - щеше да разрови съзнанието му, да прекъсне нишката на живота му и да го завлече в мрачните усои на собствената си сърцевина. И там щеше да налапа душата и разума му, а плътта му щеше да остави да гние навън.