Луната, която убива [bg]

Той не можеше да приеме тези думи. В съзнанието му отново изплува майчиният образ, аристократичен и красив, обезобразен от кървави жилки. Усети миризмата на тази кръв, на жлъч и зловоние от разкъсани черва. Видя очите на своята майка, отворени към нищото, без да има кой да склопи клепачите им. Жените бяха богини, които не се нуждаеха от чужда помощ, за да стигнат до най-прекрасните селения в Ина-Карек, но нейната смърт си бе ужасяваща - изобщо не оная царствена кончина, която заслужаваше тази жена.

Вдигна поглед към Талителе и в съзнанието му изникна картина на подобно унижение, което очакваше и нея. Щеше да кашля, докато дробовете й се пръснат на парченца, за да умре, удавена в собствената си кръв. Как да я остави на подобни мъки? Дори по-лошо - да стои тук и я гледа?

„Бих могъл да я прибера, така или иначе - каза си той. -Гехану никога не ще научи.“

Но по петите на тази мисъл напираше тръпката на най-чист ужас.

Принуден от пресъхналото си гърло да преглътне, Ехиру отдръпна ръце от нейните.

- Твое право е да откажеш приношението - прошепна той. Думите му се лееха по-скоро от само себе си, а не по негова воля. - Душата ти е здрава и животът ти не пречи. Остани си в Хона-Карек с благослова на Хананджа.

Той стана бързо, като си помагаше с опрени в кожите по пода ръце и понечи да напусне шатрата, но тя го спря с думите

- Жрецо, аз мога да понеса болката, но не съм богиня, каквото и да си мислят твоите сънародници по въпроса. Ще понеса по-леко последните си дни, ако не съм сама. Че!

Той долови жалостната надежда в този глас и едва не заплака. Отговори с разтреперан глас:

- Ще те посетя отново, стара майко.

Тя се усмихна.

- Значи все пак ме обичаш. Почини си добре.

- Почини си добре, стара майко.

Той излезе от шатрата и тръгна напред с отривиста крачка и стиснати край тялото юмруци. Почти веднага долови шляпане на ходила по каменна настилка - преодолял изненадата, Ниджири го следваше по петите. Момчето не зададе въпроси, за което той му бе безкрайно благодарен, докато бързаше към оградата на езерцето. Там падна на колене и вкопчи ръце в гладкия ръб на камъка с такава сила, сякаш се бореше за живота си. Можеше да танцува. Можеше да заплаче. Можеше да направи каквото и да е, стига то да отклонеше мисълта му от страшния грях, който едва не стори, както и от тръпчивия вкус на жажда за сънна кръв в устата си.

Но не направи нищо - само трепереше в прахта, докато Ниджири го хвана за ръка.

- Татунеп ниве Хананджа- изрече момчето началните думи на молитва. И терзанията на Ехиру започнаха да бледнеят начаса. За пореден път Ниджири показа на какво е способен.

„Няма повече време. Трябва да го приготвя да й служи още сега, защото не издържам вече.“

И склони глава над ръцете си, за да потъне в молитва.