Конспирацията „Моцарт“ [bg]

— С какво се занимаваш днес, Клара?

— Ами… с туй-онуй. Майка Хилдегард ми беше дала да решавам задачи по математика. — Клара реши да не споменава петнайсетминутния си разговор с Хелга. — После помагах на сестра Агнес да нахрани прасенцата и да събере яйцата. Искам едно.

— Яйце ли?

— Не, прасенце. Но не мисля, че ще ми позволят да гледам прасе във Виена.

— Те не остават вечно мънички и сладки, да знаеш! Много скоро ще се озовеш до едно грамадно миризливо прасе в къщата си.

Клара се ухили.

— Че аз вече си имам едно — татко!

— Това са ужасни приказки, Клара — каза Лай, но неволно се засмя.

— Лай?

— Да?

— Може ли да разгледам медальона ти?

— Разбира се. — Лай вдигна ръце зад тила си, разкопча тънката верижка и подаде на детето златния медальон във форма на мида.

— Много е красив — каза Клара, като го повъртя в ръцете си и се вгледа в изящно гравираните инициали. Намери малката закопчалка от едната страна и я натисна; двете половинки на мидата се разтвориха от скритата пружинка. От вътрешната им страна, с лице един към друг, бяха залепени миниатюрни портретни снимки на трима души. — Кои са тези? — попита тя.

Лай се наведе напред и посочи с пръст.

— Тези двамата от тази страна са родителите ми — отвърна тя.

— Майка ти е много хубава — каза Клара. — А мъжът от другата страна прилича на теб.

Лай кимна.

— Това е брат ми Оливър.

— Къде живеят?

— На небето — отвърна Лай.

Клара разбра.

— И тримата ли?

— Да, и тримата. Само аз съм останала от цялото семейство.

— Моята майка също е на небето. Дали пък случайно не познава родителите и брат ти?

Лай се усмихна тъжно.

— Сигурна съм, че всички се познават добре там горе.

— А какво правят хората, като идат на небето?

— Играят си, забавляват се, доколкото знам.

— Не звучи толкова зле. Аз обичам да си играя.

— Искаш ли сега да си поиграем?

Клара закима възторжено.

— Хайде да идем отвън и да си поиграем на криеница с Макс както онзи ден!

Лай се радваше на възможността да се откъсне за малко от мрачните си мисли и да излезе от къщата. Тя нахлузи чифт ботуши, облече ватираното си яке и двете закрачиха през снега. Небето над главите им беше дълбоко и лазурно, а снегът по планинските склонове блестеше ослепително. Пресякоха стопанския двор и се насочиха към сградите на манастира. Макс лудееше около тях, като ги засипваше с леден прашец. От малкия каменен параклис Лай дочу хоровото пеене на монахините. Самото произведение й беше добре познато — това беше един от хоралите на Палестрина.