Конспирацията „Моцарт“ [bg]

— Първия път на някакво парти?

— Точно така. На студентско парти. Аз не бях там. После Фред ми разправи, че се запознал с някакъв много забавен англичанин, пианист. Фред също свиреше на пиано.

— Знам — каза Бен.

— Музикантите винаги се заговарят — продължи тя. — Фред обичаше музиката. Тя беше неговият език. Той ми каза, че Оливър също я обичал.

— Така е.

— Разговаряли няколко часа. Допаднали си.

— Вие двамата с Фред не живеехте заедно, нали?

Тя поклати глава.

— Не. Аз работя по цял ден тук. Всъщност управител съм на заведението. Фред имаше евтина квартира във Виена. Пестяхме пари, за да се оженим след дипломирането му.

— Съжалявам, че се налага да те връщам назад към всичко това.

Тя подсмръкна и избърса една сълза от крайчеца на окото си.

— Нищо, не се притеснявай. Ако се е случило нещо нередно, трябва да се разбере. Аз искам да знам.

— Би ли ми казала какво знаеш за билетите за опера? — попита Бен. — Фред е имал два билета за „Макбет“. За него и за теб, нали така?

— Да, за нас бяха. Той така се вълнуваше! Сам едва ли би могъл да си ги позволи. Нямаше търпение да дойде денят. Той обичаше Верди. — Криста седеше неподвижно, вперила поглед право пред себе си. Лицето й помръкна. — Самоубийство, как ли пък не! Пълни глупости! Винаги съм го твърдяла. Но никой не ме слушаше. Всички си мислеха, че съм някаква млада истеричка с личностни проблеми, която не може да се примири с мисълта, че мъжът в живота й се е самоубил. Сякаш съм се опитвала да отричам факта на смъртта му или нещо подобно. Насочиха ме към психотерапевт. А пък родителите на Фред са приели безропотно тази версия. Как са могли, питам се?!

— Хората предпочитат да се движат по пътя на най-малкото съпротивление — каза Бен. — Много по-лесно е да повярваш, че някой се е самоубил, отколкото да хукнеш да търсиш убиеца.

— А ти това ли вършиш? Искам да кажа, търсиш убиеца?

— Точно така.

— И какво ще направиш, когато го откриеш?

Бен не отговори. Вместо това попита:

— Оливър ли му беше дал билетите?

Криста кимна.

— Разкажи ми — подкани я Бен.

— Не знам подробности — каза тя. — Фред свиреше тук-там, за да си изкарва пари. Най-често по барове, ресторанти, навсякъде, където имаше пиано. Изнасяше и рецитали на класическа музика, беше си спечелил почитатели. Беше страхотен музикант, славата му се носеше. Един ден получи покана да свири на някакъв много тежкарски прием в грамадна вила в покрайнините на Виена. Извънредно престижен ангажимент, трябваше да е със смокинг и тъй нататък. С Оливър се бяха запознали седмица по-рано. Фред му разправи за ангажимента си, но Оливър не каза нищо, освен: браво, на добър час, успех. Нещата, които един музикант казва на друг, когато не му завижда. — Тя помълча замислено. После продължи: — Само че по-късно същата вечер Оливър му се обади по телефона. Каза, че размислил за споделеното от Фред и му се струвало, че там може да излезе нещо. Бил надушил нещо. Изведнъж ангажиментът в тази голяма вила му се бе сторил интересен.