Врагове по неволя [bg]

— Имате предвид хора като онзи американец от корейски произход, който работеше за Агенцията за военно разузнаване, а вие сте му плащали?

— Той, разбира се, не работеше за нас — отвърна Ким, без да спира да се усмихва. — Но хора като него отговарят точно на този профил. Той е имал етническа симпатия към Южна Корея. Както и парични проблеми. В банковите му сметки са постъпвали суми, за които не можел да даде обяснение. Определено се досещам защо вашите контра-разузнавателни служби са заподозрени, че е работел за нас.

След тези думи усмивката му стана още по-широка.

— Но това, разбира се, не е вярно. Ние никога не бихме шпионирали най-близкия си съюзник.

Двамата с Мърсър се разсмяха весело, сякаш това също беше част от играта. Тяхната игра.

— Както и да е. — Ким отново се обърна към мен. — Нашите проблеми са далеч по-тежки. И на север, и на юг сме все корейци. Говорим един и същ език, изглеждаме по един и същ начин, обличаме се еднакво, споделяме една и съща култура. Милиони южняци са или бежанци, или потомци на бежанци от Севера, след като избухна Корейската война. Много от южнокорейците имат семейства в Северна Корея. Това ги прави идеални жертви на най-различни капани. Освен това трябва да се справяме и с инфилтрираните агенти. В продължение на петдесет години те постоянно пристигат тук — някои с подводници, а някои просто прекосяват демилитаризираната зона. Напоследък обаче севернокорейците станаха по-ловки.

— Как? — попитах.

— Ами да вземем вашия приятел Чой.

— Добре, да вземем Чой.

— Според нашите данни Чой Ли Мин е роден в град Чикаго в Съединените щати, син на двама южнокорейци, имигрирали през 1953 година. Родителите му загинали при автомобилна катастрофа през 1970-а и той останал сирак. Върнал се в Корея седемнайсетгодишен, което не е необичайно. Много корейци имат трудности да се впишат в новите си страни и в крайна сметка се завръщат. Той се отказал от американското си гражданство, доучил последните два гимназиални класа тук, в Сеул, получил отлични оценки и влязъл в Сеулския национален университет. Това е нашият Харвард. Завършил СНУ сред първенците на випуска и можел да постигне всяка своя мечта. Но, колкото и да е странно, се явил на изпит за полицай. Повярвайте ми, той сигурно е първият випускник на СНУ, който е направил подобно нещо. Можеше с лекота да се издигне в управата на „Хюндай“ или „Деу“, или на всяка друга престижна служба.

— Значи е бил американски гражданин? — попитах.

Ким сви рамене.

— Може би. Както вече споменах, севернокорейците много захитряха. Знаят, че правим много строги проверки на всеки гражданин, чиято кандидатура се обсъжда за отговорен пост, затова станаха много по-изобретателни при фабрикуването на фалшиви биографии. Възможно е родителите на Чой да са били севернокорейски пасивни агенти, внедрени в Чикаго преди четирийсет години. А може пък Чой изобщо да не е стъпвал в Чикаго.

— На мен определено ми заприлича на човек, който е прекарал известно време в Америка.

Ким погледна към Мърсър и той му кимна, че мога да бъда посветен в още една малка тайна.

— Ние подозираме, че севернокорейците имат секретен лагер, в който подготвят агенти, които да приличат на американци от корейски произход. Постъпват там още като бебета и никога повече не напускат лагера, докато не дойде време да поемат задълженията си на агенти. Ядат американска храна, учат в обзаведени по американски образец класни стаи, дори гледат американска телевизия по спътников канал. Един американски автор, Нелсън Демил, написа романа „Школа за магии“, където става дума за такъв измислен лагер в Съветския съюз. Ние смятаме, че севернокорейците имат подобен лагер, само че истински.

— И допускате, че Чой може да е бил обучен там?

Намеси се Мърсър:

— Дръмънд, ние дори не сме сигурни, че такова място съществува. Чували сме подобни слухове от няколко високопоставени бегълци от Севера. Смята се, че персоналът на лагера е съставен от американски военнопленници, които не са се завърнали след края на войната. Но пък тези проклети бегълци от Севера са готови да ти разкажат всякакви небивалици, за да получат убежище. Кой знае?

— Добре — казах аз. — Значи Чой прилича на човек, който е имигрирал обратно в Корея, когато е бил на седемнайсет. Ами сестра му — жената на Бейлс?

Ким се почеса по главата.

— Каква сестра?

— Старши инспектор Майкъл Бейлс е американският военен следовател, който е работил по случая на Уайтхол заедно с Чой. Разбрахме, че е женен за сестра му.

Ким взе една папка, разлисти я и каза:

— Нямаме данни да има сестра.

— Тогава коя е жената на Бейлс?

— Ние ще проверим това — намеси се Мърсър.

— И каква е тази проверка, за която споменахте? — попитах.

— Най-големият ни проблем — продължи Ким — е, че преди 1945 година бяхме японска колония и администрацията се състоеше от японски чиновници. През последните дни на Втората световна война те унищожиха целия си архив, като по този начин практически изтриха гражданския ни регистър. После, между 1950 и 1953 година, хиляди наши села и градове бяха разрушени, а заедно с тях — и много от общинските и регионалните архиви. Милиони хора останаха без покрив. Започна масова вътрешна миграция и милиони избягаха на юг. Все едно народът ни беше разбъркан в някакъв огромен миксер.

— Ето защо е дяволски трудно да се разбере кой за кого работи тук — вметна Мърсър.