Врагове по неволя [bg]

— Чой не е мотивиран от парите. Както ти сам каза, той е забележителен мъж.

— Да, сигурно — рекох безцеремонно. — Единственият му проблем е, че няма сестра.

Лактите на Бейлс отхвърчаха от писалището и той се тръшна назад на стола си, сякаш това беше най-смешното нещо, което някога е чувал. И наистина се изсмя.

— Не знам кой е извършил проверката, но най-добре ще е да се върнеш назад и да започнеш отначало. Жена ми е родена в Чикаго през 1962 година. С брат й са живели заедно до 1970 година, когато родителите им загинали.

Почесах се по главата и се престорих на объркан.

— Моминското име на жена ти е Ли Джин Мей, нали така?

— Точно така.

— Родена в Чикаго.

— Точно така.

— В гражданския регистър не е записано раждането на Ли Джин Мей в която и да е болница в Чикаго между 1957 и 1970 година. Както впрочем не фигурира и раждането на Чой Ли Мин.

Това беше вярно. Мърсър беше помолил ФБР да направи бърза проверка и досега не беше открита никаква следа от Чой или сестра му. Бейлс се наведе напред и ме изгледа вбесен.

— Може да са се родили у дома си. Може да са използвали акушерка. Помислял ли си за това? Родителите им са били бедни имигранти, които са се борели да оцелеят. Никога не съм питал Джин Мей, но няма да се учудя, ако е било точно така.

— А, вярно, не се бях досетил за това — отвърнах, все едно наистина току-що го осъзнавах.

— Е, и бездруго не ти влиза в работата да се ровиш в миналото ми. Или в това на жена ми. Какво става тук, по дяволите? Искаш ли да подам оплакване срещу теб?

— Не, няма нужда — уверих го.

Той веднага стана по-сговорчив.

— Виж сега, знам, че имаме малък проблем. Не те съдя, че си огорчен. Но не го приемай лично.

Аз му се ухилих широко, за да може да види от птичи поглед дупката, която беше останала на мястото на зъба ми.

— Кой, аз ли? Аз да го приемам лично?

— Извинявай, че нещата малко загрубяха в участъка. Но ние смятахме, че си убил невинно ченге. Знаеш как се чувстват ченгетата, когато пострада някой от нас. Не искам да се оправдавам, но наистина съжалявам, ясно?

— Да, разбира се — отвърнах с пълна доза неискреност.

Честно казано, беше излишно да се преструвам, защото и двамата знаехме, че нямаше никакъв шанс някога да му простя. Така че изведнъж скочих да си вървя. Стигнах до вратата и се обърнах рязко, сякаш току-що ми бе хрумнало още нещо. Плеснах се по челото.

— А, има и още нещо.

Свръхсамоувереният тъпанар ме дари с блестяща усмивка.

— Няма проблеми. С какво мога да ти бъда полезен, майоре?

— Става дума за жена ти. Съжалявам, ако съм реагирал прекалено прибързано, но любопитството ми се събуди, след като не успях да намеря данни за нейното раждане, както и за това на брат й, затова се обадих в централата на ЦРУ тук и ги помолих да проверят това. Но те са умни момчета. Сигурен съм, че ще успеят да установят, че двамата са били родени у дома си.

Как ми се искаше да имах камера. Да бяхте видели лицето му!

Излязох от сградата на военната полиция и извървях две пресечки до една сива кола, която чакаше паркирана до бордюра. Мърсър седеше отпред. Аз седнах отзад, до един от хората му.

На таблото имаше радиостанция, свързана с високоговорител, така че можехме да чуем какво ставаше в офиса на Бейлс. По-рано сутринта един от хората на Мърсър беше проникнал в кабинета и беше поставил подслушвателни устройства, така че Мърсър беше чул всяка дума от нашия разговор преди малко. Той разсеяно вдигна палец, за да ми даде знак, че всичко беше минало както трябва. Вниманието му обаче беше насочено към звуците, които долитаха от високоговорителя. Ролята ми в тази среща беше да внуша на Бейлс, че е надвиснала беда — достатъчен намек, за да го принуди да действа.

Послушахме известно време как Бейлс разговаря с някого, навярно военен полицай, за подробностите по някакъв случай, по който работеха. Беше лаконичен и тонът му издаваше нетърпение — очевидно се стараеше да отпрати полицая колкото може по-бързо. След това чухме как вратата се затваря, а после Бейлс набра някакъв номер по телефона. Един от бръмбарите беше поставен в слушалката му, така че чувахме всичко. Точно в този момент чувахме само съскащите звуци, които издават повредените телефони. Той опита отново, след това силно тръшна слушалката.

Мина половин минута в мълчание. Чувахме го как диша. Дълбоки вдишвания и издишвания, които издаваха раздразнението му. Чухме как пак вдигна слушалката и отново набра номера. Отново последва съскане. Бейлс се отказа и набра друг номер.

Три иззвънявания, след което се обади телефонен секретар:

— Ало, тук е домът на семейство Бейлс. В момента не сме у дома, но можете…

Чухме как Бейлс натисна два клавиша, за да задейства домашния си телефонен секретар, а после прозвуча гласът на Чой:

— Майк, вземи всички предохранителни мерки. Бягай веднага. Попаднали сме в мрежата на американското разузнаване. Сменяй самоличността си и бягай.

Гласът идваше от телефонния секретар в дома на Бейлс. И наистина беше на Чой. Съобщението беше скалъпено от изрязани и подредени думи от разговора на Чой с Каръл, записан по-рано тази сутрин. Веднага след като съпругата на Бейлс беше излязла от дома им, техничарите на Мърсър се бяха обадили на телефонния секретар, за да запишат текста.