Врагове по неволя [bg]

След това започваш да разработваш поредица от въпроси като: „Чели ли сте вестникарски статии, гледали ли сте телевизионни програми за това дело, които по някакъв начин да са ви предразположили или предубедили?“ Налага се да се зададе този въпрос, макар че той е нож с две остриета, защото може да елиминира също толкова съчувстващи, колкото и твърдоглави потенциални съдебни заседатели. След това стигаш до въпросите, които единствено опитен военен юрист би могъл да зададе. Например: „Наказвали ли сте някога войник за хомосексуализъм?“ Тъй като Уайтхол беше капитан, всички заседатели трябваше да са най-малко капитани, а това в случая с пехотните офицери означаваше, че всички са заемали командни постове. На една немалка част от тях все са им се случвали подчинени с хомосексуални забежки и офицерите е трябвало да вземат решение как да ги накажат. Съмнявах се, че мнозина щяха да признаят публично, че са се отнесли меко с тях. По този начин щяхме да се отървем от известен брой пехотни офицери.

Измислих и една готина провокация: „Целували ли сте се с мъж?“ Ако зададете този въпрос на един средностатистически гражданин от мъжки пол, най-вероятно ще получите отрицателен отговор. Задайте го обаче на някой тип с високо ниво на тестостерона — някой мъжага от десантните части, рейнджър или пък пехотинец — и ще последва злобно ръмжене, презрително сумтене и отговор, изпълнен с отвращение. Накратко казано, непреднамерената проява на хомофобски предразсъдъци от този тип щеше да изхвърли още няколко пехотни офицери.

Добавих още няколко от тези коварни въпроси кинжали, след което сметнах работата си за свършена. Обадих се на Мърсър и му казах, че тръгвам. Предупреждението беше заради корейските ченгета, които ме следяха. Когато преминах през портала в другата част на базата „Йонгсан“, където бе разположен офисът на Мърсър, той вече имаше свои хора в охраната, които да попречат на ченгетата да ме последват.

Закуцуках към комплекса на ЦРУ. Там жужеше като в разбутан мравуняк. Имаше повече шпиони, отколкото можех да преброя. Мърсър сигурно беше повикал подкрепления, може би от други офиси на полуострова, а може би чак от Япония. Агентите, изглежда, бяха разделени на седем или осем екипа. Няколко от тях стояха с показалки, насочени към сгъваеми стативи, и тихо обясняваха нещо на различни групички. Въздухът пращеше от напрежение.

Докато прекосявах помещението, привлякох няколко любопитни погледа. Почуках на вратата на Мърсър и той ми извика да вляза. Пак говореше по онзи възголемичък клетъчен телефон с екстри и машинално сниши гласа си до шепот. Адски тъпо, ако питате мен. Отпуснах се на един стол и зачаках да свърши. Не чаках дълго.

— Готов ли си за голямото изпълнение? — попита той.

— По-готов няма да стана.

— Точно сега Каръл е с жената на Бейлс.

Когато си тръгвах предишния път от Мърсър, за да се видя с Катрин, все още се чудехме как да подмамим съпругата на Бейлс да излезе от военното им жилище. Цялата операция зависеше от това мисис Бейлс да не си бъде у дома.

— Как го уредихте? — полюбопитствах.

— Помолихме жената на полковника, който командва бригадата, да я покани на импровизиран обяд. Каръл е там като сервитьорка. Обядът свършва в два, така че разполагаме само с един час.

Заявих, че съм готов да се заема със задачата си, и Мърсър ме поведе навън. В мига, в който излязохме от стаята, той изкрещя всички да заемат позициите си и, както се изразяваме ние в армията, веднага се разхвърчаха лакти и задници.

Необходими ми бяха десет минути, за да докуцукам до сградата на военната полиция. Отидох при сержанта на рецепцията и казах, че трябва да се срещна със старши инспектор Бейлс. Сержантът позвъни по интеркома, съобщи на Бейлс, че има посетител, после посочи към един коридор и ми каза, че кабинетът му е шестият отляво. Аз му отвърнах, че знам пътя, и той се върна към работата си.

Когато влязох, Бейлс ме погледна съвсем бегло. Не се изправи, нито протегна ръка за поздрав. Само ме изгледа разсеяно и негостоприемно.

— Трябва да поговорим — казах.

Той посочи дървения стол пред писалището си. Облегна се назад, поглади брадичката си и завъртя глава — отчасти раздразнен, а отчасти любопитен. Навярно си мислеше, че правя някакъв отчаян последен опит да измъкна информация за делото. Или пък че съм дошъл да се оплача от побоя и да му отправя няколко заплахи.

— Процесът на Уайтхол започва утре — започнах.

— И аз така чувам.

Погледнах часовника си. Часовата стрелка беше между 12:04 и 12:05. Телефоните в Итеуон щяха да бъдат прекъснати точно в 12:05. Приятелят на Мърсър, Ким от КЦРУ, вече го беше уредил. В продължение на трийсет минути цялата телефонна мрежа щеше да бъде извън строя. Както казах и по-рано, КЦРУ е в състояние да прави неща, за които нашето ЦРУ може само да мечтае.

Вдигнах глава и казах:

— Знаеш ли кое е най-странното?

— Кое е най-странното? — усмихна се той.

— Ами че всичките тези престъпления се случват все в Итеуон. Искам да кажа — убийството на Ли, опитът за убийство на Кийт Мерит, след това кръвопролитието пред портала. И кой е начело на всичките разследвания? Чой от корейска страна, а ти — от американска.