Цифрова крепост [Digital Fortress - bg]

— Изкарах ужасно лято. — Изведнъж тя се задави в сълзи. — Страшно ви благодаря. Как искам да се махна оттук!

Бекър отвърна на прегръдката едва-едва. Момичето го пусна и той отново подчертано погледна ръката й. Тя проследи погледа му до синината.

— Ужасно, нали?

— Нали казахте, че не сте наркоманка.

Момичето се засмя весело:

— О… това е „Маджик маркър“! Едва не си съдрах кожата, докато го изтъркам.

Бекър погледна по-отблизо. И настина, под флуоресцентното осветление се виждаше, че на зачервената кожа има едва различими думи… думи, изписани направо върху плътта.

— Но… очите ви — запъна се Бекър. Започваше да се чувства все по-глупаво. — Много са зачервени.

Тя пак се засмя.

— Плаках. Нали ви казах, че изпуснах полета.

Съвсем объркан, Бекър пак погледна ръката й. Тя се намръщи притеснено.

— Опа, вие май го прочетохте, а?

Този път Бекър се наведе да разгледа полуизтрития надпис съвсем отблизо. Сега вече четирите думи можеха ясно да се прочетат. И последните дванайсет часа преминаха за секунда пред погледа му.

Дейвид Бекър се озова отново в хотелската стая на „Алфонсо XIII“. Дебелият германец докосва ръката си и казва на развален английски: „Шибай се и пукни“.

— Какво ви е? — загрижено попита момичето.

Бекър не откъсваше поглед от ръката й. Главата му се въртеше. Четирите думи върху кожата на момичето казваха пределно ясно: „Шибай се и пукни“.

Блондинката на свой ред погледна притеснено ръката си.

— Написа ми го един приятел… срам ме е… наистина.

Но Бекър бе неспособен да обели дума. Шибай се и пукни. Не можеше да повярва. Германецът не се бе опитвал да го обиди, а бе искал да му помогне. Чак сега той вдигна поглед към лицето на момичето. Май в косата й имаше следи от измита червена, бяла и синя боя.

— Т-ти… — заекна Бекър. На ушите й нямаше дупки за обеци. — Случайно да носиш обеци?

Момичето го изгледа странно, бръкна в джоба си и извади висулка с форма на череп.

— Клипс! — ахна той.

— Ами да — отговори тя. — Видя ли игла, умирам от страх!