![Цифрова крепост [Digital Fortress - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/9/3/1/7/cifrova-krepost-digital-fortress-bg-download.jpg)
Цифрова крепост [Digital Fortress - bg]
- Автор: Браун Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Цифрова крепост [Digital Fortress - bg]». Краткое содержание книги:
Сюзан отвори очи. Набрала инерция, масата се търкаляше напред макар и по-бавно, и се скриваше в мрака.
Сюзан обу обувките си, хвърли последен поглед на все още гърчещия се Грег Хейл и изскочи през дупката в залата на „Крипто“.
68.
— Е, оказа се доста лесно, нали? — насмешливо каза Мидж, докато Бринкерхоф й подаваше ключовете за офиса на Фонтейн.
Бринкерхоф изглеждаше смазан.
— Обещавам ти да го изтрия, преди да си тръгна — успокои го Мидж. — Освен ако ти и жена ти не поискате записа за частната си колекция.
— Просто вземи проклетата разпечатка — сопна се той. — И се махай!
— Si, senor — засмя се Мидж, имитирайки груб пуерторикански акцент. Намигна му и се отправи към двойната врата за кабинета на Фонтейн.
Частният кабинет на Лиланд Фонтейн по нищо не приличаше на останалата част от директорския офис. Тук нямаше картини, тапицирани столове, фикуси в саксии и антични часовници. Вместо това цареше атмосфера на ефективна работа. Покритото със стъкло бюро и черният кожен стол бяха обърнати към огромния прозорец. В ъгъла, до малката масичка за кафе с френска кафеварка за еспресо върху нея, бяха сложени кантонерки за документация. Луната вече се бе вдигнала високо над Форт Мийд и през прозореца се процеждаше мека светлина, подчертаваща спартанската подредба.
Мидж отиде делово до принтера, взе вече разпечатания списък и се взря нетърпеливо в него.
— Нищичко не мога да прочета — оплака се тя. — Я светни.
— Ще го прочетеш отвън. Хайде…
На Мидж, изглежда, й доставяше голямо удоволствие да го дразни. Тя отиде при прозореца и наклони разпечатката да я прочете на проникващата отвън светлина.
— Мидж…
Тя невъзмутимо продължаваше да чете.
Бринкерхоф неспокойно пристъпи от крак на крак — стоеше до вратата.
— Мидж… моля те. Това е частният кабинет на директора.
— Трябва да е тук някъде — прошепна тя. — Стратмор е заобиколил „Гонтлит“, знам го. — И се залепи за прозореца, извъртяна към лунната светлина.
Бринкерхоф започваше да се изпотява. Мидж продължаваше да чете.
След няколко секунди тя ахна:
— Знаех си! Направил го е! Наистина го е направил! Идиот с идиот! — Тя вдигна листа във въздуха и го развя. — Заобиколил е „Гонтлит“… ела да видиш!
Бринкерхоф се обърка — не знаеше как да постъпи. После се затича през кабинета на началника си и застана до Мидж. Тя му посочи нещо в края на списъка.
Бринкерхоф зачете. Не вярваше на очите си.
Разпечатката представляваше списък на последните трийсет и шест файла, постъпили за обработка в TRANSLTR. След името на всеки файл следваше четирицифреният код за разрешение, поставен от „Гонтлит“. Само последният файл в списъка беше без такова разрешение. След него просто пишеше: „Въведен ръчно“.
„Господи — беше първата мисъл на Бринкерхоф. — Мидж пак се оказа права“.
— Какъв идиот! — бясна повтаряше Мидж. — Виж, виж!… „Гонтлит“ два пъти е отхвърлял файла! Полиморфни низове! Но не, той ръчно го е вкарал! Какво си е мислил, че прави, по дяволите?
Коленете на Бринкерхоф омекнаха. Питаше са как така Мидж винаги е права. Никой от тях не забеляза отражението в прозореца до тях. На вратата на личния кабинет на Фонтейн стоеше едър мъж.
— Мамка му — задави се Бринкерхоф, — наистина ли мислиш, че имаме вирус?
— А какво друго може да е? — въздъхна Мидж.
— Нещо, което не ви влиза в проклетата работа! — избумтя плътен бас зад тях.
Мидж си удари главата в прозореца. Бринкерхоф се препъна в стола на шефа и залитна към вратата.
— Шефе! — ахна той, после пристъпи към него и му подаде ръка. — Добре дошли, сър! — Грамадният човек не обърна внимание на ръката му. — А-а-аз мислех… — заекна Бринкерхоф. — Ми-мислех, че сте в Южна Америка.
Лиланд Фонтейн гледаше личния с помощник с очи като куршуми.
— Да… И се върнах.
69.
— Ей, господине!
Бекър вървеше през залата към телефонните автомати. Спря и се обърна. Към него се приближаваше момичето, което го беше изненадало в тоалетната. Махаше му да почака.
— Почакайте, господине!
„Сега пък какво? — сепна се Бекър. — Само да не се окаже, че иска да ме обвини в неприлично поведение“.
Момичето влачеше с мъка пътната си чанта. И се усмихваше.
— Извинявам се, че ви се накрещях там… вътре. Но се стреснах.
— Няма нищо — увери я Бекър, леко озадачен какво става. — Не ми беше там мястото.
— Зная, че ще ви прозвучи налудничаво — каза тя, като мигаше начесто със зачервените си очи, — но не бихте ли могли да ми… заемете малко пари?
Бекър я изгледа, изненадан от думите й.