Цифрова крепост [Digital Fortress - bg]

Челюстта на Мидж увисна.

— Моля?!

Бринкерхоф вече беше при вратата, но Мидж стоеше като циментирана на мястото си.

— Казах лека нощ, госпожице Милкен — натърти Фонтейн. — Свободна сте.

— Но… но, сър — заекна тя. — Трябва… не мога да не протестирам. Мисля, че…

— Да протестираш? Ти?! — изръмжа директорът и седна зад писалището си. — Аз протестирам! Протестирам срещу твоето присъствие в кабинета ми. Протестирам и срещу инсинуациите ти, че заместник-директорът на Агенцията лъже. Протестирам и…

— Имаме вирус, сър! Инстинктът ми ми казва…

— В такъв случай, госпожице Милкен, инстинктът ви бърка! Може да е за пръв път, но бърка!

Мидж обаче не беше готова да се предаде без бой.

— Но, сър… Командър Стратмор е заобиколил „Гонтлит“!

Фонтейн тръгна към нея, едва сдържаше гнева си.

— Което е в неговите прерогативи! Назначил съм ви да наблюдавате аналитиците и обслужващия персонал, а не да шпионирате заместник-директора! Ако не беше той, още щяхме да разбиваме шифри с лист и молив! А сега напуснете! — Той се обърна към пребледнелия, треперещ на вратата Бринкерхоф: — И двамата!

— С цялото ми уважение, сър — почна пак Мидж, — препоръчвам да изпратим екип на Сис-сек в „Крипто“, макар и само за да се уверим, че…

— Нищо подобно няма да направим!

Мидж се поколеба цяла секунда, после кимна и каза:

— Е, добре! Лека нощ. — Обърна се и излезе от кабинета. Но докато минаваше покрай Бринкерхоф, той забеляза в очите й, че няма никакво намерение да остави нещата така… поне докато не удовлетвореше интуицията си.

Бринкерхоф хвърли поглед към началника си — грамаден и извън себе си от гняв. Това не бе директорът, когото познаваше. Директорът, когото познаваше, бе роб на дребните подробности, на реда и организацията. И винаги бе държал на това персоналът да не пропуска нищо, да изучава и изяснява всички най-дребни нарушения в ежедневната процедура, без значение колко незначителни може да изглеждат. А ето че същият този човек сега ги караше да загърбят изключително странна верига от съвпадения.

Директорът явно криеше нещо, но на Бринкерхоф се плащаше, за да му помага, а не да поставя под съмнение действията му. Фонтейн бе доказвал години наред, че е защитник на интересите на всички, и ако да му помага в този момент означаваше да затвори очи за някаква нередност, значи така щеше да стане. За нещастие на Мидж пък й плащаха, за да поставя всичко под съмнение, и Бринкерхоф се опасяваше, че тя има намерение да отиде в „Крипто“ и да разчопли там всичко.

„Време е да си актуализирам резюмето“, помисли си Бринкерхоф, докато се обръщаше към вратата.

— Чад! — стресна го гласът на Фонтейн зад гърба му. Той също бе забелязал погледа на Мидж на излизане. — Не я оставяй да напусне офиса!

Бринкерхоф кимна и побърза да настигне Мидж.

Фонтейн въздъхна и отпусна глава върху ръцете си. Клепачите му тежаха. Наложило се бе да се върне спешно и пътуването бе дълго и измерително. Изтеклият месец бе месец на големите надежди за Лиланд Фонтейн. Точно сега в АНС се случваха неща, които щяха да променят историята, и по ирония на съдбата Фонтейн бе научил за едно от събитията благодарение на случайността.