Вълчето братство

Във вътрешния двор растяха само две дървета, разкривени заради липсата на светлина. Преди седмица бяха положили тук майката на Йоме, бяха скрили тялото й, след като Радж Атън я беше убил. А след като баща й бе дал ума си на Вълчия господар, Йоме беше останала тук един ден, за да го обслужва, макар че той дори не можеше да я познае. Защото не само той беше останал без ум, но и самата тя бе отдала обаянието си на вектора на Радж Атън и поради това беше погрозняла.

Прекоси двора, но не посмя да влезе в самата цитадела от страх, че това ще пробуди много спомени за изгубени приятели, от страх, че ще трябва да види петната от кръв по леглата и подовете. Макар да я бяха уверили, че всички легла са изгорени и че подовете, стените и — Сили небесни — дори таваните са изчистени и няма едно петънце. Нямаше да може да се насили да не си представи какво е било.

Накрая изпрати сър Донър да намери Мирима, а тя изчака на двора със своята Дни.

В двора бяха спрели няколко фургона и Йоме загледа как стражите водят слепите до тях или изнасят на ръце онези, които бяха отдали гъвкавост или мускул. Тъжна беше гледката на тази окаяна тълпа хора, самопредложили се да станат сакати в служба на своя крал.

След малко сър Донър дойде и я увери, че Мирима се е погрижила за майка си и сестрите си и в момента си събира багажа.

Йоме му нареди да иде в конюшните и да приготви конете им, след което отиде да каже на Мирима, че ще тръгнат заедно на юг с краля. Не се изненада, като завари Мирима с нейните паленца, джавкащи в краката й, и един дълъг лък с колчан, пълен с убийствени на вид стрели. Но се изненада като видя, че Мирима се мъчи да облече някакъв доста космат и тежко подплатен стар елек, който изглеждаше изтъркан най-вече от търкане на подове.

— Мислиш ли, че ми смачква гърдите достатъчно? — попита Мирима.

Йоме я зяпна изненадана.

— Ако искаш да си смачкаш гърдите, камъните ще свършат по-добра работа.

Мирима направи кисела физиономия.

— Говоря сериозно.

— Добре де, за какво да са достатъчно смачкани?

— Да не ми пречат като стрелям.

Йоме никога не беше стреляла с лък, но познаваше дами, които стреляха, и разбра опасенията на Мирима.

— Имам един кожен елек в гардероба, който може да свърши повече работа. Ще ти го взема — предложи Йоме.

После й каза, че ще пътуват на юг. Мирима изглеждаше едновременно стъписана и искрено зарадвана от възможността да тръгне с мъжете на война.

След час Мирима и Йоме закусиха добре с Дните на Йоме и сър Донър, но към десет заранта Бинесман все още не беше се върнал в стаята си, затова пратиха слуги до конюшните да им доведат конете и да тръгват, след като бяха привършили почти с всичко.

Покрай цялата бъркотия Йоме все още не беше говорила с Джюрийм. Отиде при градската порта и го намери там — викаше на някакви хора, струпали се извън замъка.

Йоме си мислеше, че до този момент всички извън замък Силвареста са си заминали, но не се оказа така. Погледна през градските порти и видя, че пътищата на юг и на запад и пътят към Дънуд са претъпкани с коли, волове и селяни, много от които се бяха отказали от мисълта за пътуване и само се трупаха и усилваха бъркотията. От шатрите край замъка цяла четвърт все още си стояха и много от обитателите изглеждаха съвсем незаинтересовани да тръгват накъдето и да било.