Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Слугинята ги поведе нагоре по широкото стълбище. Йоме се почувства ужасно неловко. Носеше ботуши и дрехи за езда, а в такова елегантно имение трябваше да чува шумоленето на полите си, докато се изкачва по стъпалата.
Стигнаха на втория етаж и слугинята заведе Йоме до огромна дъбова врата с изкусно резбования на нея хералдически знак на лейди Опиншър.
Йоме понечи да я отвори, но бе заключена, затова заудря с юмруци по нея и завика:
— Отворете! Отворете в името на кралицата.
След като не последва отговор, сър Донър заблъска по-силно. Йоме чу стъпки по каменния под, но старата дама не отвори вратата.
— Донесете брадва и ще я разбием — високо каза Йоме на сър Донър.
— Моля ви, ваше величество, недейте — замоли се отвътре мадам Опиншър.
Сър Донър спря да тропа, а дамата отключи вратата и я открехна. Лицето й беше покрито с бръчки, но фигурата й все още беше стройна. С незасегнатия си все още дар на обаяние тя изглеждаше великолепно, въпреки че рядко беше излизала от дома си през последните три години.
— Какво ще заповядате, ваше величество? — попита тя със скована вежливост.
— Чухте ли предупреждението на Земния крал? — попита я Йоме.
— Да — отвърна дамата.
— И?
— Моля да бъда оставена тук — каза мадам Опиншър.
Йоме удивено поклати глава.
— Защо?
— Стара съм. Съпругът ми е покойник; всичките ми синове умряха в служба на дядо ви. Не ми е останало нищо, заради което да живея. Не искам да напусна къщата си.
— Къщата ви е чудесна — каза Йоме. — И пак ще си е тук, когато се върнем.
— Семейството ми е живяло тук осемстотин години — заяви дамата. — Не искам да замина. И няма да замина. Нито заради вас, нито заради никого.
— Дори заради себе си ли? — попита Йоме. — Дори заради краля?
— Вече съм го решила.
„Мога да заповядам на сър Донър да я извлече навън, той ще се справи и със стражите“ — помисли Йоме. Двамата старци нямаше да са проблем — за него се говореше, че е отличен воин. Боренсон се беше бил с него и след това го бе повишил в капитан в кралската гвардия.
— Животът винаги има цел — каза Йоме. — Не живеем само за себе си. Може да сте стара, но все още можете да служите на други. Ако ви е останала някаква мъдрост, доброта или състрадание, все още можете да служите.
— Не — отговори лейди Опиншър. — Вече не.
— Габорн погледна в сърцето ви. Видя какво има у вас. — Мадам Опиншър беше известна с благотворителността си и Йоме беше убедена, че разбира защо Габорн е Избрал старата дама. — Той видя вашия кураж и състрадание.
Лейди Опиншър отвърна със сух смях.
— Попривърших ги тези качества тази сутрин. Ако ги продаваха на пазара, щях да пратя слугинчето си да ми купи и да ги остави пред вратата на спалнята ми. Не! — заяви твърдо тя. — Няма да напусна дома си!
И затвори вратата.
Йоме беше безсилна. Старицата сигурно изпитваше състрадание, но не вярваше, че утрешният ден може да е по-добър от днешния или че животът й си заслужава човек да се бори за него, или пък че притежава нещо ценно, което да даде. Тя можеше само да предполага какви са мотивите й.
— Можете да останете тогава — извика Йоме към вратата. Нямаше да я измъква с ритници от собствения й дом. — Но слугите си ще освободите. Няма да ги оставите и тях да умрат. Те трябва да избягат.
— Както желаете, ваше величество — отвърна старата дама.
Йоме се обърна да се разпореди, но момичето вече тичаше, зарадвано, че ще се спаси. Йоме се вгледа за миг в Мирима. Тъмнокосата хубавица беше замислена.
— Дори мъжът ви не може да спаси някой, който не иска да се спаси — промълви Мирима. — Вината не е негова. Нито наша.
— Сър Донър — каза Йоме, — отидете при градската стража и им наредете да претърсят всяка сграда в града. Разберете колко като нея има все още тук. Наредете им от мое име, че са длъжни да напуснат.
— Веднага — каза сър Донър, обърна се и бързо излезе.
— Но това ще отнеме часове — каза Мирима и Йоме долови въпросителната нотка в думите й. Питаше: „Ако направим и това, кога ще тръгнем ние?“
Йоме прехапа устна и погледна своята Дни, сякаш търсеше отговора от нея. Достолепната възрастна жена както винаги запази мълчание.
— Имаме бързи коне — каза Йоме. — За един час можем да избягаме по-далече, отколкото един селяк за цял ден.
Йоме намери чародея Бинесман в един от хановете, както беше обещал. Ханът, почтено старо заведение, казваше се „Глиганите“, беше най-големият в града и мазетата под него образуваха същински лабиринт. От грамадните дъбови бъчви лъхтеше на ферментиращо грозде, а по рафтовете бяха окачени бали сух хмел. Миришеше и на мишки, въпреки че навсякъде притичваха котки. Мирима, сър Донър и Дните на Йоме минаваха покрай бъчви и ведра, пълни с ряпа, лук и праз, преси за вино и бурета с осолена херинга и змиорка, покрай влажни платнени торби със сирене и чували с брашно.