Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
— Какво правиш? — скара му се Йоме. — Изплаши ме до смърт. Всички изплаши до смърт. — Сложи ръка на гърдите си, опитвайки се напразно да се успокои, да задиша спокойно.
— Съжалявам — отвърна Габорн. — Надявах се, че ще се получи по-добре. Цяла нощ се борех с подтика да изпратя предупреждението. Трябваше да им оставя колкото може повече време за бягството, но не посмях, за да не хукнат слепешком в тъмното. Не искам да изпадат в паника.
Беше толкова притеснен, че Йоме се увери в искреността му. Тревожеше го само спасението им.
Изведнъж гласът му отново прокънтя в ума й.
„Успокойте се. Разполагате с целия ден. Действайте заедно. Погрижете се за старците, децата и немощните. До вечерта се отдалечете колкото може по-надалече от замъка.“
Някои започнаха да се спират, за да се подчинят на новата му повеля.
Той й посочи развълнуваната гмеж от събарящи се шатри и бягащи хора.
— Виждаш ли какво стана? Много от тези, които са на стан покрай реката, дойдоха от западен Хиърдън и щяха да изпотъпчат всички, когато побягнаха към домовете си. А там долу, виждаш ли онзи червен павилион с плачещите деца? Майка им и баща им побягнаха без тях! Послушанието на родителите им е чудесно, но се надявах да реагират по-умерено.
— И в същото време Избрах и мъжа и жената в шатрата до тях, а те изобщо не са се размърдали от постелята си, доколкото виждам! — продължи той. — Може да си събират багажа, но ако опасността беше по-наблизо? Дали трябва да похваля тяхната умерена реакция, или някой ден ще загинат заради нея? А виж и там, горе, много хора вече стигнаха до края на Дънуд и се трупат объркани, без да знаят какво да правят. А други може да не спрат да бягат — каквото и да им казвам, — докато не припаднат от изтощение. Кой от тях е прав? Онези, които следват всяка буква на заповедта ми, или онези, които се престарават?… А ето там, виждаш ли онази старица, която се тътри с другите? На деветдесет години е. Едва ли ще може да измине повече от две мили на ден. Мислиш ли, че някой ще й помогне?
Габорн гледаше вихрещата се човешка гмеж; устата му бе зяпнала от удивление и ужас.
Йоме го разбра. Беше толкова нов в силата си, толкова непривикнал с нея, че я владееше непохватно. Не можеше да си го позволи. Силата му беше като меч, като оръжие, което е полезно само ако ръката, която го държи, може да парира и да забива точно. Сега той се мъчеше да научи ударите си с него.
А толкова много зависеше от това — животът на всеки мъж, жена и дете сред тази огромна тълпа.
Но докато гледаше, тя осъзна още по-големия му страх. Като Земен крал той имаше власт да предупреди хората си, но не можеше да ги принуди да му се подчинят. Не можеше да ги задължи да направят необходимото за самите себе си.
След като внуши втората си заповед, бъркотията започна да намалява. Габорн им изпрати трето предупреждение — призоваваше ги да се успокоят и да се погрижат едни за други. Всички се спряха за миг и се загледаха към Габорн. Шатри и павилиони продължаваха да падат с удивителна скорост, но вече се разтичаха родители да приберат децата си и непознати се хванаха да помогнат на престарелите. Йоме престана да се безпокои, че побягналите първи ще бъдат стъпкани от напиращите зад тях хора.
Габорн кимна одобрително, обърна се към Йоме и я прегърна.
— Сега ли тръгваш? — попита тя. Не й се искаше да го пусне.
— Да — отвърна той. — Крал Оруин и останалите вече са на конете, а днес трябва да стигна далече. Малко коне ще могат да издържат на такава скорост. Пратил съм вестоносци до кралица Херин Червената и в Белдинук с молба да ни приютят за ден. Ще пътуваме без готвачи и други придружители.
Йоме кимна. Походът щеше да е труден без придружители, без готвачи и перачки, без шатри и щитоносци, които да се грижат за снаряжението и животните. Но след като трябваше да пътуват бързо, друг начин нямаше. В тревожни времена като тези никой владетел нямаше да им откаже подслон. Подкрепленията щяха да са им добре дошли, а храната и подслонът за нощта бяха малка компенсация.
А после Габорн я попита нещо неочаквано.
— Ще тръгнеш ли с мен?
Не беше обичайно един владетел да поведе жена си на война, но пък не беше обичайно и да я остави в първия месец след венчавката.
— Питаш ме сега? Можеше да ме попиташ преди няколко часа. Щях да се подготвя.
— Погледнах те преди няколко часа. Спеше неспокойно, а нямаш нужната жизненост, за да можеш да яздиш цял ден, без да спиш. Затова ми хрумна да помоля Джюрийм да остане тази сутрин за няколко часа, да записва, да наблюдава лагера и да научи каквото може, тъй че следващия път, когато ми се наложи да предупредя цял град да побегне, да знам как да го правя. Мислех и ти да останеш с него и да тръгнете по-късно. Конете ви са достатъчно бързи, за да ни догоните.