Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Йоме взе и тях, защото камъните им бяха най-големи, и ги даде на Мирима да ги прибере в джобовете си.
— Да се надяваме, че ще свършат работа.
После прибра останалите накити на майка си в ковчежето и го пъхна под леглото.
След това погледна през сводестия прозорец към замъка.
Улиците на града бяха празни и смълчани. За пръв път в живота си не можеше да види дима от нито един комин. В далечината видя няколко смъкващи се шатри из полята. След като рицарите бяха заплашили хората й, че ще ги убият, те вече бягаха.
Изведнъж сцената долу й се стори позната.
— Това съм го сънувала — промълви Йоме.
— Какво сте сънували? — попита Мирима.
— Сънувах го — миналата седмица, когато с Габорн яздехме на юг към Лонгмът: или нещо много близко до това. Сънувах, че Радж Атън идва да ни унищожи и всеки в замъка се превърна в глухарче, всички полетяха и вятърът ги издуха надалече.
Хората, пръскащи се в различни посоки, й напомниха за глухарчета, духнати и полетели пред свирепия вятър.
— Само че в съня ми двамата с Габорн си тръгнахме последни. Всички отлетяхме надалече. Но… в съня си знаех, че никога няма да се върнем. Че никога вече няма да се върнем тук. — Тази мисъл я изплаши. Мисълта, че никога вече няма да се върне в замъка, в който беше отраснала.
Според легендата Земята говорела на хората в знаци и сънища и онези, които я чували най-добре, с право ставали владетели и крале. Кръвта на такива крале течеше в жилите на Йоме.
— Било е просто сън — каза Мирима. — Ако е било истинско послание, Габорн щеше сега да е с вас.
— Той е с мен — отвърна Йоме. — Убедена съм, че нося детето му. — Погледна Мирима. Приятелката й беше от простолюдието и Йоме знаеше, че ще приеме сериозно едно знамение.
— О, милейди! — прошепна Мирима. — Честито! — Пристъпи свенливо и прегърна Йоме.
— Скоро ще дойде и твоят ред — увери я Йоме. — Не можеш да си близо до Земния крал и тялото ти да не реагира на съзидателните му сили.
— Надявам се — промълви Мирима.
Йоме издърпа ковчежето с бижутата изпод леглото и извади майчината си корона и по-ценните накити. За всеки случай. Уви ги в един калъф за възглавница.
Някакво момиче извика отчаяно в двора пред замъка.
— Ей? Има ли някой тука?
Мирима отвори прозореца и Йоме се наведе над перваза и погледна надолу.
Момичето — приличаше на слугинче, с кафява престилка, видя Йоме и извика:
— Помощ! Ваше величество, надявах се да намеря някой от кралската гвардия. Милейди Опиншър се е затворила в покоите си и не иска да излезе!
Лейди Опиншър беше много възрастна дама, живееше в най-стария и богат квартал на града. Йоме я познаваше добре. Знаеше със сигурност, че Габорн я Избра, когато им се представи на сватбата им. Лейди Опиншър със сигурност беше чула предупреждението на Земния крал.
— Ей сега ще дойда — каза Йоме, зачудена що ли за неприятности предвещава това.
Двете с Мирима бързо излязоха на двора със сър Донър и Дните на Йоме само на стъпка след тях. Момичето се качи боязливо на коня на Мирима и препуснаха през кралската порта и по тесните улици към имението на Опиншър.
Йоме погледна нагоре и видя някакво дете на един отворен прозорец. Вече наближаваше пладне, а все още не всички се бяха подчинили на заповедта на мъжа й.
Пред вратата стояха на пост двама гвардейци с лъскави брони.
— Защо сте тук? — скара им се Йоме. — Не трябваше ли вече да сте заминали?
— Молим ви за прошка — отвърна единият страж, стар мъж със светлосини очи и дълги бели мустаци. — Но ние сме се заклели да служим на лейди Опиншър и тя ни заповяда да останем на поста си. Затова пратихме момичето.
— Можем ли да минем? — попита заканително сър Донър: не знаеше какви заповеди са получили гвардейците. Ако жената бе полудяла съвсем, можеше да им е заповядала да убият всеки, който дойде.
— Разбира се — отвърна по-старият и двамата отстъпиха встрани.
Йоме скочи от коня си и подкани слугинчето да ги заведе.
Имението на лейди Опиншър беше много по-нова сграда от кралската цитадела. Цитаделата беше построена преди две хиляди години, за да служи на владетеля и неговите рицари, а имението бе на по-малко от осемстотин, вдигнато като място за отдих във времена на благоденствие. Беше много по-разкошно и елегантно от кралската цитадела. Йоме си помисли, че прилича може би повече на високия и изящен дворец в Дворовете на прилива. Над входа имаше големи остъклени прозорци, така че слънчевите лъчи огряваха голямото помещение, спускаха се около сребърния канделабър и падаха върху мраморната мозайка на пода. Всички стени бяха облицовани с лакирано дърво и покрай тях на високи стойки бяха окачени изящни светилници.