Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Здрависахме се хладно. Дементиев вече беше му изложил моите вчерашни обвинения и претенциите ми към „Новый мир“ — ужасно неочаквани за А. Т., защото той не можеше да си представи, че телето ще има претенции към кравата. Нямах намерение да се препирам с А. Т. пред членовете на редакцията, но точно така стана, а после надойдоха и други, като чуха врявата. Пък и изобщо не исках да упреквам Твардовски (за отхвърлянето на вече толкова мои произведения; за отказа му да запази оцелелия екземпляр от романа; за отказа му да помести моята защита срещу клеветата) — исках само да покажа, че все някъде свършват моите задължения. Но А. Т. вече беше напрегнат да отблъсква всичките ми доводи подред, веднага взе да ме прекъсва свадливо, аз — него, и разговорът ни придоби хаотичен и взаимно обиден характер. Него го обиждаше моята неблагодарност, мен — възтъпото му опекунство, необосновано от превъзходство на мирогледа.
Цялата есен той беше ме обсипвал с упреци и сега не само че не ги забрави, но и взе да ми ги повтаря упорито:
— как съм можал, без да се посъветвам с него, да занеса произведенията си да ги пази „лайняният антропософ“ (А. Т. не беше го виждал, не знаеше нищо за него, но само заради убежденията му го смяташе за „лайнян“. Това по-близо до Пушкин ли е? или до Кочетов?…);
— как съм посмял заедно със „светия“ Иван Денисович и т. н., (за мен всяко подсещане за този провал от 11 септември, за това какво, къде и как съм държал у Теуш за голямо мое нещастие, беше голяма моя болка, болка, от която примирах, а той не преставаше да човърка раната ми);
— и как съм можал да не го послушам и да си взема романа от редакцията;
— и как съм можал да пробутам „Ситнежите“ на „Семья и школа“;
— и на всичко отгоре, крайно важно: как съм можал да пиша жалби до четирима секретари на ЦК, а не само до Пьотър Нилич? (Разнасяше се желязното скрибуцане на историята, а той все виждаше йерархията на писалищните маси!);
— и отново: защо съм си пуснал брада? Дали не би с цел да…?
Но в досадната повторна поредица звучаха и нови упреци, като стон:
— аз ви открих!!
— като му отнеха романа — най-напред при мен дотърча! Успокоих го, приютих го и го стоплих! (тоест късно през нощта не ме е изгонил на улицата).
И това го слушаше цялата редакция! И най-накрая, по пресни дири:
— как съм можал да ида „да целувам ръка“ на Алексеев, когато в поредната книжка на „Новый мир“ го правят на нищо и половина?
Бих могъл да му отговоря така, че да го заболи. Но въпреки обидния тон на разговора ни най-малко не му се сърдех: разбрах, че това не е никаква лична кавга, никакво лично разногласие, а просто — къс се оказа общият ни път, но който можехме да вървим като литературни съюзници, преди да ни одраскат и отблъснат острите ръбове на идеологиите. Раздалечаването ни беше раздалечаване на руската и съветската литература, а далеч не лично.
И му възразявах само по същество:
— Ами кога да се съветвам с вас? Пристигна в Москва за ден-два, а вас постоянно ви няма.
И в тоя безкрайно важен трагичен разговор А. Т. възкликна с достойнство:
— Две седмици бях на бреговете на Сена!
Не каза просто: в Париж.
Но само в това да беше фалшът! Главният фалш беше в това, което той говорил за мен на бреговете на Сена, а сега го криеше от мен. Син на своята партия, той се защитаваше чрез глухотата и немотата на информацията! А на мен вече бяха ми превели от „Монд“ интервюто му. След тревожния сигнал, даден от „Нойе Цюрихер цайтунг“, естествено, го попитали за мен. И ако съдбата на художника, който вече е нагълтал солена вода и едвам задържа още устата си над повърхността, беше за него на първо място, а империализмът като последен стадий на капитализма — на второ, той с благородната си тактичност би съумял без опасност за себе си някак да отговори непълно, уклончиво, някъде да направи пауза — и светът щеше да разбере, че наистина съм зле, че се намирам в опасност. А Твардовски казал на кореспондентите, че прекалената ми скромност (която той много цени!…), моето направо монашеско поведение му забраняват и на него, като мой редактор и приятел, да разкаже нещо повече за творческите ми планове и за мен. Но че уверява кореспондентите: още много мои „прекрасни страници“ ще прочетат.