Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— На какви молби и на какви искания за аудиенция? — попита госпожа Аделаид.

— Е, вие го знаете добре. На молбите на госпожица Жана Воберние — каза госпожа Софи.

Кралят стана от мястото си вбесен. Очите му, толкова спокойни и нежни, хвърлиха светкавица, твърде обезпокоителна за трите сестри. Тъй като сред тях не можеше да се намери героиня, способна да понесе бащиния гняв, и трите сведоха чело пред бурята.

— Ето — каза той — какво правите, за да ми докажете, че съм се излъгал, казвайки, че най-добрата от четирите ми дъщери е заминала.

— Сир — каза госпожа Аделаид, — Ваше величество се отнася зле с нас, по-зле, отколкото с кучета.

— Вярвам ви, защото, когато пристигам, моите кучета ми се умилкват, те са ми истински приятели. И така, сбогом, госпожи! Отивам да видя Шарлот, Бел-Фий и Градине. Клетите животни! Да, аз ги обичам и ги обичам най-много за това, че не лаят истини.

— Капитанът на хрътките, хей, капитанът на хрътките!

Офицерът, когото дариха с тази особена титла, дотича.

— Да отворят стаята с кучетата — каза кралят.

— О, сир — провикна се офицерът, като се хвърли пред Луи XV. — Нека Ваше величество не прави повече нито крачка!

— Е, добре, какво има? — каза кралят, спирайки се пред прага на вратата, под която се долавяше лаят на кучетата, подушили своя господар.

— Сир — каза офицерът, — простете усърдието ми, но не мога да позволя на краля да влезе при кучетата.

— А, добре — каза кралят, — разбирам. Стаята не е подредена… Е, добре, изведете Градине!

— Сир — прошепна офицерът, чието лице изрази объркване. — Градине не е ял и пил нищо от два дни и се страхуваме да не би да е побеснял.

— О! — извика Луи XV, — решително аз съм най-нещастният човек. Градине — побеснял! Но това е върхът на мъките ми.

Капитанът на хрътките сметна за свой дълг да пророни една сълза, за да оживи сцената. Кралят се завъртя на пети и се оттегли в кабинета си, където го очакваше неговият камериер. Последният, като видя разстроеното лице на краля, се скри в бойницата на един прозорец.

— А, добре, разбирам — прошепна Луи XV, без да обърне внимание на предания си служител, — това не може да бъде министър, достоен за един крал. — И като започна да обикаля с големи крачки из кабинета си, продължи. — Ах, добре разбирам, че господин Дьо Шоазьол се подиграва с мен. Дофинът смята себе си за половин господар и се надява да стане пълен, когато настани малката австрийка на трона. Луиз ме обича, но е доста сурова, защото ме поучава и си отива. Останалите ми дъщери пеят песнички, в които ме наричат Блез. Граф Дьо Прованс превежда Лукреций89, граф Д’Артоа тича из уличките. Кучетата ми побесняват и искат да ме хапят. Решително само бедната графиня ме обича. Да вървят по дяволите онези, които искат да й причинят зло!

Тогава, вземайки отчаяно решение, крал Луи XV седна до масата, върху която работеше и която бе издържала тежестта на последните договори и прекрасните писма на великия крал.