Златокосият великан
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: shefford #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златокосият великан». Краткое содержание книги:
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА
— Ама защо точно сега, господарке?
— Защото сега е най-подходящият момент, Ейлмър. — Докато този мизерник все още изпитва угризения на съвестта, добави тя наум. — Днес той ще се съгласи с всичко, което поискам от него.
— Точно от това се страхувах — промълви момчето.
Рейна го изгледа укорително.
— Ти не искаше ли да се грижиш за лейди Ела?
— Да, но си мислех, че няма да се срещна лично с господаря.
— Не бива да се тревожиш. Почакай там в нишата до прозореца докато те извикам. — Тя прокара пръсти през косата му и се усмихна окуражително. — Хайде, Ейлмър, няма нищо страшно.
В мига обаче, в който момчето се обърна, усмивката слезе от лицето й. Как ли успяваше майка й да бъде такъв дипломат? В този мъжки свят, в който жената буквално за всичко трябваше да иска разрешение от мъжа, тя учеше дъщеря си да използва и най-малкия повод, и най-дребното събитие, за да получи това съгласие.
Усещането за вина у мъжа е нещо много съществено и трябва да се използва, обясни й веднъж майка й. Не, тя всъщност никога не заподозря мъжа си в изневяра. Просто извличаше полза от неизпълнени обещания, малки прояви на небрежност изобщо от всякакви ежедневни дреболии. За разлика от дъщеря си тя нямаше съпруг, който при пръв удобен случай да се впусне отново в старите си порочни навици.
Майката на Рейна умееше да внушава на мъжа си, че не е доволна от него. Независимо дали бе виновен или не, той изпитваше някакви угризения на съвестта и предприемаше най-различни ходове за да се сдобри с жена си — било под формата на нова рокля, било чрез гостуване в двореца или нещо друго.
Рейна изобщо не можеше да си представи, че мъжът й ще вземе да облекчава съвестта си. А и от себе си не очакваше, че, обзета от силен гняв, е в състояние да му предостави съответните условия. Само че бе длъжна да придобие умението на майка си. И когато получи съгласието на Ранулф по всички спорни въпроси, тогава ще го убие, този долен нерез, този мръсен, гаден мошеник!
Как можа да постъпи по този начин? Глупости, какво всъщност става с нея? Не биваше да се ядосва за такива неща. Та нали никой не гледаше сериозно на съпружеската вярност? Рейна бе наясно с този въпрос и не очакваше мъжът й да бъде по-различен. Единственият човек, който не споделяше това мнение, бе майка й.
Рейна се надяваше само, че съпругът й няма да я излага и няма да води метресите си у дома, както практикуваха някои мъже. И все пак деянието на Ранулф не бе много по-различно от тяхното. Да посети Червената Алма посред бял ден, да се изложи на селските клюки само два дни след сватбата! И то с Алма! По-можеше да го разбере, ако го свареше в някой тъмен ъгъл с Едуина. Всъщност нима трябваше да очаква, че съпругът й се различава от другите?
И все пак защо точно с Червената Алма? Вярно, че тази жена хващаше окото с огненочервените си коси и мамещи очи с цвят на виолетки. Освен това тялото й имаше множество извивки, точно като жените, които обичаше Ранулф. Но нали той знаеше, че за разлика от останалите благородни дами Рейна посещаваше крепостните, за да лекува болестите им. Знаеше също, че вестта за посещението му бързо ще достигне до нея, макар и да не очакваше, че тя ще го свари на местопрестъплението.
А може би е целял тя да узнае къде е бил? Нима това бе начинът му да я накаже за нейното недоволство? А тя от своя страна започна да се оплаква, и то като му вдигна скандал! А може изобщо и да не е помислял да я наказва? Много по-близо до ума бе, че просто е удовлетворил нагона си и толкоз. Не бе забравила въпроса, който й зададе предната нощ — дали желае той да се забавлява с други жени. Нима е изтълкувал мълчанието й като израз на съгласие? Нима наистина бе толкова глупав?
— Младият Малфед ми каза, че желаете да разговаряте с мен.
Добре. Ранулф сигурно си въобразяваше, че ще си приказват за Червената Алма. Нищо подобно — той трябваше да изпита безпокойство, което постепенно да нараства.
Рейна се помъчи да придаде на лицето си спокойно-равнодушно изражение преди сблъсъка с неверния съпруг и… самата тя почувства остро безпокойство. Не бе съвсем наясно какво си е представяла под виновно изражение, защото лицето на мъжа й не изразяваше нищо друго освен най-непредвзето любопитство. Дори и лейди Ела мъркаше доволно в ръцете му и явно не долавяше никаква тревога, която да измъчва душата на стопанина й.