Златокосият великан
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: shefford #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златокосият великан». Краткое содержание книги:
— Нито ръмжа, нито се зъбя, милейди.
— Както кажете — отвърна тя с меден гласец, а ръмженето му все още кънтеше в ушите й.
Внезапно той се засмя тихо.
— Е, поне не писукам като вашия гърчав мишок.
— Той не е… — Отново стисна плътно устни и го загледа мрачно и продължително. — Мно-о-го смешно, милорд. А сега предлагам все пак да се върнем на нашата тема.
— Колко предлагат?
— Четиристотин и петдесет марки и два благородни ездитни коня.
— И защо толкова много?
— Всъщност сумата не е никак висока при положение, че става въпрос за двете резиденции, към които спада и по едно село. Годишно те носят сто и петдесет марки от аренда, а като добавим и доходите от селските имоти, сумата нараства доста. Освен това трябва да се има предвид и възрастта на детето, което е едва двегодишно. Ще мине доста време, докато малката се омъжи и имуществото попадне в ръцете на съпруга й. Или с други думи, този, който управлява имотите й, ще спечели значително състояние.
— В такъв случай защо да продаваме?
— Не ви казвам да продаваме. Просто споменах едно предложение, на което трябва да отговорим. Трябва да предприемем нещо. Вдовицата има управител и няколко рицари и изобщо се справя доста добре и сама. Всъщност досега трудности не е имало.
— Значи все пак ми предлагате да продам настойничеството.
— Не, не ви предлагам нищо — възрази тя през зъби. — Саймън може и да познава съседа си, но ние не го познаваме. Освен това съществуват и по-изгодни възможности.
— Би могло да назнача собствен управител. Само че ако не надзираваш тези добри хора, започват да си пълнят гушата. Бих могъл и да сгодя детето за някого, който ще управлява имота до мига, в който той бездруго ще стане негова собственост.
Рейна бе учудена от факта, че той познава своите възможности, само че не спомена именно тази, която й се въртеше в главата.
— Както казахте, не на всеки управител можеш да имаш доверие. Ако обаче сгодите детето отсега, съответният мъж трябва да е на възраст, в която да е способен да стопанисва имот. Или с други думи, ще окажете лоша услуга както на него, така и на малката. Той например ще трябва да чака доста дълго за наследници, а тя пък един ден ще се омъжи за твърде възрастен мъж, с когото вероятно няма да е много щастлива.
— Това обаче няма да се случи, ако избера Сърл или Ерик. След десет години момците ще са на по двадесет и осем години; ще рече, че няма да е кой знае каква трагедия за младоженката.
По дяволите, той беше прав!
— По този начин обаче ще ви бъде задължен само един-единствен човек, а могат да бъдат и двама, в случай, че оженим вдовицата. Пастрокът би могъл първо да извлече печалба от имотите, а по-късно със спечеленото да закупи собствена земя за собствените наследници. От доста време вече си мисля за сър Арнулф, но тъй като ми е нужен в Бъркънхем, реших да отложа решаването на този въпрос за по-удобен момент.
— Чуйте ме, Рейна: защо просто не ми казахте онова, което сте искали през цялото това време?
— Значи сте съгласен, така ли?
— Съгласен съм вдовицата да се омъжи. Но няма да ми откажете да огледам този сър Арнулф преди да дам съгласието си, нали?
— Естествено.
— Добре. — Той се изправи от мястото си в цял ръст. — И когато следващия път желаете нещо от мен, говорете без заобикалки. Не си струва да пилеем времето с излишни приказки…
Тя го прекъсна.
— Все още не съм свършила. — Вътрешно вреше и кипеше заради упрека. — Има още нещо. Става въпрос за котката ви.
— Какво за котката ми?
Рейна извика момчето при себе си и за пръв път накуцването и бавното му придвижване породи в нея нещо като неприязън. Но тя постигна един малък успех, от което следваше, че Ранулф има угризения на съвестта, макар и да не се издаваше външно.
Този път тя хвана бика направо за рогата.
— Ейлмър харесва котката ви. Той работи в кухнята, но му се иска да се занимава и с котката ви, да я храни и изобщо да се грижи за нея.
— Той да не някой като вашия Тео? — попита Ранулф.
— Винаги съм го мислела и съм се тревожела за него, ако това имате предвид. Сирак е.
Той огледа момчето отгоре до долу, а тя го наблюдаваше отстрани. Обзе я несигурност, която нарастваше с всяка изминала секунда, макар лицето на Ранулф да не издаваше никакво чувство. Не, не биваше да рискува. Трябваше да скрие момчето от мъжа си, вместо да го показва така открито. А ако Ранулф го изпъди? Какво да стори в такъв случай?
Клетият Ейлмър буквално примираше от ужас и не посмя нито веднъж да погледне нагоре. Рейна забеляза, че трепери неудържимо. Внезапно страхът и я напусна и се превърна в гняв. Как си позволява Ранулф да плаши момчето със страховитото си мълчание?