Мечът на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #1
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечът на Шанара». Краткое содержание книги:
Господарят на Магиите и Носителите на Черепи са носители на могъщо зло и се опитват да превземат този свят.
Срещу тях застава Ший — последният оцелял наследник на рода Шанара. За да успее, трябва с цената на всичко да открие легендарния Меч на Шанара…
Внезапното предупредително изшъткване на Дюрън ги накара да се отдръпнат бързо от откритата пътека и заедно с тежките носилки да се приютят в уединението на големите дървета. Притиснаха се плътно до земята и чакаха, затаили дъх. Минута по-късно отчетливият звук на тежки ботуши отекна по пустата пътека и видяха, че от посоката, от която бяха дошли, се приближава група гномски воини, маршируващи в тъмнината към укритието им. Балинор веднага разбра, че са прекалено много, за да се бият с тях и постави ръката си върху възбудения Мениън, за да го предпази от някое необмислено действие. Гномите се движеха по пътеката, подредени в боен ред, жълтите лица изглеждаха каменни в светлината на звездите, а широко отворените им очи шареха неспокойно наоколо в тъмнината. Те стигнаха до мястото, където групата се беше скрила и продължиха нагоре без да се спрат. Не усетиха, че плячката им беше само на няколко крачки от тях. Когато изчезнаха от погледа и вече не се чуваше никакъв звук от тях, Мениън се обърна към Балинор.
— С нас е свършено, ако не намерим Аланон. Няма да можем да изминем още една миля, носейки Ший и Флик, ако някой не ни помогне!
Балинор кимна бавно, но не каза нищо. Много добре знаеше в какво положение се намират. Но знаеше и нещо друго. Още по-лошо щеше да бъде, ако спряха сега, или ако ги заловяха, или ако втори път се сблъскаха с гномите. А и не можеха ла оставят братята в тези гори и да се надяват, че ще ги намерят, след като получат помощ Това беше прекалено голям риск. Направи знак на останалите да станат. Без да проговорят те вдигнаха носилките и подновиха изтощителния си поход по горската пътека и сега знаеха, че гноми има и пред тях, и зад тях. Мениън отново се запита какво ли се беше случило на храбрия Хендъл. Струваше му се невъзможно дори находчивото джудже със всичките му умения в бойното изкуство в планински условия да е успяло да се измъкне от разгневените гноми. Във всеки случай джуджето едва ли беше в по-лошо състояние от тях, скитащи се в Анар с ранени хора и без надежда за помощ. Мениън изобщо не се съмняваше в изхода, ако гномите ги откриеха отново преди да са стигнали на безопасно място.
Острият слух на Дюрън отново долови шума на приближаващи се крака и всички хукнаха към укритието на големите дървета. Тъкмо се бяха отдръпнали от откритата пътека и залегнали сред храстите в гората, когато пред тях се появиха фигури. Дори в слабата светлина на звездите острите очи на Дюрън успяха веднага да различат водача на малката група — огромен мъж в дълга черна роба, загърната леко около тялото му. Беше Аланон. Но внезапните предупредителни жестове на Дюрън възпряха въздишките на облекчение, които Мениън и Балинор бяха готови да изпуснат. Взряха се в тъмнината и видяха малките, облечени в бели наметала фигури, които съпътстваха историка и беше повече от сигурно, че те са гноми.
— Не, почакайте малко — нареди бързо Балинор и ги накара да легнат, докато групата се приближаваше към укритието им.
Високата фигура на Аланон се движеше бавно по пътеката. Той очевидно не бързаше, а дълбоките му очи гледаха право напред, докато вървеше. Тъмните му вежди бяха събрани в дълбок размисъл. Мениън инстинктивно усети, че ще бъдат открити и напрегна мускулите си за скок върху пътеката, където първият му удар щеше унищожи предателя. Знаеше, че няма да има втора възможност. Облечените в бели наметала гноми следваха покорно водача си, без да маршируват в някакъв ред, а вървяха разбъркано и с явно безразличие. Аланон внезапно спря и се огледа наоколо, сепнато, сякаш беше усетил присъствието им. Мениън се приготви за скок, но една тежка ръка сграбчи рамото му и го притисна към земята.
— Балинор — извика високият странник, закова се на място и погледна очаквателно. — Пусни ме — викна гневно Мениън на принца на Калахорн.
— Те нямат оръжие! — Гласът на Аланон го отрезви и го накара да се вгледа отново в облечените в бели наметала гноми до високия мъж. Оръжия не се виждаха.
Балинор се изправи бавно и се доближи до откритото място, стиснал здраво в ръката си големия меч. Мениън беше точно зад него и забеляза слабата фигура на Дюрън сред дърветата, със стрела на тетивата. Аланон се доближи, въздъхна облекчено и протегна ръка на Балинор. Но бързо се спря, когато забеляза лекото недоверие, което се четеше в очите на човека от границата и нескритото огорчение, изписано на лицето на планинеца. Той като че ли се пообърка за момент, но погледна отново малките фигури, които стояха неподвижно пред него.