Мечът на Шанара

Четиримата спряха само колкото да превържат раната на Дейъл в ребрата, след което взеха носилките и продължиха с още по-бързо темпо по обезлюдената пътека. Сега имаха и друга причина, за да бързат. Гномите ловци бързо щяха да тръгнат да ги преследват, когато откриеха убитите си другари. Мениън се мъчеше да отгатне часа по разположението на звездите и по времето, през което бяха се движила след залязва нето на слънцето в планините Волфсктааг. Но единственото, което успя да заключи беше, че е ранно утро. Планинецът усета как последният сигнал на умората започна да пълзи по болящите го ръце а по напрегнатите мускули на гърба, докато следваше бързо широкоплещестия Балинор, който водеше колоната.

Всички бяха на ръба на изтощението, телата им обезсилени от целодневното ходене и от срещите им първо с чудовището във Волфсктааг, а после с гномите. Държаха се на краката си най-вече защото знаеха какво щеше да се случи на младежите от Вейл, ако спрат. Въпреки това 30 минути след кратката схватка с ариергарда на гномите Дейъл просто се срина на земята от загубата на кръв и от пълно изтощение. Минаха няколко минути, докато другите го съживят и вдигнат отново на крака. Но темпото, с което продължиха, беше чувствително забавено. Няколко минути по-късно Балинор беше принуден да спре и да разреши толкова необходимата на всички почива. Те се сгушиха безшумно встрани от пътеката и се заслушаха ужасени в засилващата се врява около тях. Викове и приглушени удари на барабани, все още далечни, отново се разнесоха след сблъсъка им на пътеката. Очевидно гномите бяха предупредени за присъствието им и бяха вдигнали на крак много ловни групи, които ги преследваха. Сякаш цялата гора на Анар беше изпълнена с разгневени гноми, които дебнеха наоколо и се опитваха да открият врага, който им се беше изплъзнал на пътеката, убил десетина от техните хора и избягал. Мениън сведе уморен поглед към младежите от Вейл. Лицата им бяха бели и покрити с плътен слой пот. Чуваше ги как стенат през платнените превръзки, виждаше как крайниците им се свиват в конвулсии, докато отровата проникваше упорито в отпадащите им тела. Гледаше ги и изведнъж изпита чувството, че някак ги беше изоставил точно когато бяха имали най-голяма нужда от него. Сега те щяха да платят цената за това, че ги беше предал. Вбеси се, когато се замисли за цялата тази налудничава идея да отидат до Паранор я да възстановят някаква реликва от друга епоха. На всичкото отгоре, изобщо не бяха сигурни, че тя ще ги спаси, тях или всички хора на четирите земи, от същество като Господаря на магиите. Но въпреки угризенията си знаеше, че сега не трябва да поста вя под въпрос нещо, което още в началото бяха приели като нещо доста несигурна Погледна уморено Флик и се зачуди защо не бяха успели да станат по-добри приятели.