Мечът на Шанара

Секунди след като стрелите улучиха целта си, преди още гномите да дойдат на себе си, далеч навътре в прохода, на горния край на северния склон, се появи факел. Той подклаждаше огромен пожар, който лумна и се стрелна високо в небето, сякаш самата земя беше изригнала в отговор на виковете на отмъстителните гноми. Пред огромните пламъци стоеше набитата неподвижна фигура на джуджето Хендъл. Той беше вдигнал предизвикателно ръце. В едната стискаше здраво боздугана и го размахваше заплашително и пренебрежително пред очите на всички, които го гледаха. Смехът му кънтеше оглушително и ехото му се разнасяше от стените на скалата.

— Елате и застанете лице в лице с мен, червеи на земята! — ревеше той подигравателно. — Надигнете се и се бийте. Ясно е, че няма да бъдете заловени, докато седите там. Глупавите ви богове няма да могат да ви спасят от силата на едно джудже, камо ли от духовете на Волфсктааг!

Гневният вик, който се изтръгна от гномите, беше ужасяващ, Почти до един те се втурнаха към Прохода на Джейд, към надсмиващата им се от склона над тях фигура, твърдо решени да я разкъсат на парчета заради срама и унижението, на които ги подлагаше. Да посягаш на живота на вожд на гноми беше ужасно, но да се гавриш с религията и смелостта им беше непростимо. Някои от тях веднага разпознаха джуджето, съобщаваха името му на останалите и крещяха, искайки незабавно смъртта му. Когато гномите се втурнаха сляпо към прохода, забравили за церемонията, неугасили огньовете, четиримата мъже на склона скочиха на крака, хванаха здраво носилките с безценния товар и се затичаха ниско приведени през открития и незащитен южен склон. Ярката светлина на огньовете ги освети целите, а сенките им заприличаха на огромни призраци, които се движеха по скалата над бягащите им тела. Никой не се спираше да провери до къде са стигнали разгневените гноми. Устремили се бяха бясно напред, с очи приковани в убежището на тъмните гори на Анар, които се мержелееха в далечината.