Мечът на Шанара

— Вече ви казах — отново настоя Мениън. — Планът е…

— Хендъл е прав — прекъсна го рязко Балинор.

Другите го погледнаха изненадано. Само Хендъл знаеше, че взетото от човека от границата решение, колкото и противно да беше, е същото, което той щеше да вземе, ако беше в неговото положение.

— Изборът е направен и ние ще се придържаме към него. Хендъл ще има най-голяма възможност за оцеляване.

Той се обърна към якото джудже войн и протегна широката си ръка. Другият я стисна здраво, после бързо им обърна гръб и изчезна по пътеката в лек тръс. Думкането на барабаните и монотонното пеене се носеха провлачено от осветеното небе на запад.

— Завържете устите на младежите от Вейл, за да не могат да викат — нареди Балинор и изненада останалите трима с рязкостта на неочакваната команда.

Мениън не се помръдна. Стоеше като закован на мястото си и гледаше замислено пътеката, по която тръгна Хендъл минута преди това. Балинор се обърна към него и постави успокоително ръката си върху рамото му:

— Бъди сигурен, принц на Лий, че изстрелът ти заслужава неговата саможертва за нас.

Продължаващите да се мятат тела на хората от Вейл бяха бързо завързани за импровизираните носилки, а слабите им викове приглушени от здраво стегнати платнени превръзки Останалите четирима взеха торбите си и носилките, излязоха от прикритието на дърветата и се насочиха към отвърстието на Прохода на Джейд. Огньовете на гномите горяха ярко пред тях и осветяваха нощното небе с блестяща аура от жълта и оранжеви пламъци. Барабаните трещяха в отмерен ритъм, а шумът им удряше все по-оглушително в ушите на приближаващите се четирима мъже. Монотонното пеене се засили и накрая им се стори, че цялата гномска нация се е събрала там. Всички изпитаха чувството, че са попаднали в някакво зловещо нереално обкръжение. Сякаш се бяха загубили в този примитивен свят на полусънища, прекосяван както от простосмъртни, така и от духове, които изпълняваха странни ритуали с напълно непонятна цел. Стените на извисяващите се скали се издигаха назъбени от двете страни в нощното небе, далечни, но зловещи натрапници на малката сцена, която се разиграваше пред входа на Прохода на Джейд. Скалите проблясваха с множество светлини — червени, оранжеви и жълти, които се преливаха в преобладаващо тъмнозелено, танцуваха и премигваха в светлината на запаления от хората огън. Цветовете се отразяваха от твърдите скали, осветяваха меко мрачните лица на четиримата носещи носилките и за миг докосваха страха, който те се мъчеха да скрият.