Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
Пелинов дух изгледа преценяващо Горчив храст, взе една лъжица от бизонски рог и загреба чай, направен от семената на граховото растение. Тя пое благодарно горчиво-сладката течност и я изпи.
— Защо? — запита тя. — Защо се случи това? Нима всичко, което имах, ще ми бъде отнето?
Седна до нея, облягайки ръка на коляното си. Петте черни кръга, татуирани на челото му, изпъкваха сякаш кожата му бе избледняла.
— Понякога Силата постъпва така. И аз не го разбирам.
Долови тъгата в гласа му.
— След всичко, което ме сполетя, би трябвало да те намразя.
Той се усмихна невесело.
— Не виждам омраза в очите ти, когато ме гледаш. Само примирение.
Тя сведе очи към лъжицата с чая, сякаш онова, което се отразяваше в нея, можеше да обясни страданията и. Той бе добър с нея, държеше се сякаш му е жена, а не пленница. Тя не се съпротивляваше, когато легна върху нея за пръв път. Беше се отнесъл с нея нежно, сякаш му бе скъпа. „Щях ли да мисля така, ако бе убил съпруга ми, както е направил воинът, взел Хубава жена?“
Тя поклати глава и пое уморено дъх.
— Сърцето ме боли за теб и Лупина. — Бръчките по лицето му станаха по-дълбоки. — Как бих искал да мога да я съживя.
— Защо? Какво е за теб едно момиченце?
Душата му сякаш се отразяваше в кафявите му очи.
— Всички дъщери, които имахме с Ярка луна, умряха много малки. Утробата и пресъхна и Силата ме изпрати на юг, за да и намеря ново дете. Откраднах едно момиченце от лагера, който наричате Трите устия, и тя стана наша дъщеря. Сега и тя изчезна. Вероятно воините на Вълчето племе са я убили. Животът не бе твърде добър с мен… или пък с децата ми. — Той се усмихна тъжно. — Обичах всяко едно от тях с цялата си душа. Бях започнал да обичам и Лупина.
— Затова ли си играеше с нея? И положи толкова усилия да я научиш да говори езика на Слънчевите хора? — Горчив храст подръпна ресните на роклята си. Костените украшения, пришити отпред, изтракаха.
— Да. Един мъж трябва да остави след себе си някого, който да помни името му, някого, който да вдига поглед към звездите, към Лагера на мъртвите и да казва: „Пелинов дух е там горе.“
— Затова ли ме взе? Защото съм достатъчно млада, за да ти родя още една дъщеря?
Постави ръка на коляното и.
— Взех те, защото видях тъгата по лицето ти. Тя трогна душата ми. Целият ми клан Бяла глина е мъртъв. Скоро и с твоето племе ще стане така. Черните острия разбиха клана Бяла глина, а Племето на вълка го довърши.
— Това не те ли кара да изпитваш гняв? Не те ли отвращава, че живееш при тях?
Той поклати глава.
— Не. Кой е Пелинов дух, че да оспорва действията на Силата или целите и? Просто времето на клана Бяла глина е изтекло. Черните острия направиха това, което трябваше да направят. Ако нещата се бяха обърнали, кланът Бяла глина щеше да направи същото с тях. Времето на Земните хора също е изтекло. Ако Черните острия не бяха превзели лагера ви, ако не бяха убили вашите мъже и стари жени, щяха да го направят Строшените камъни. Или пък Кухите флейти. Все някой.
„Времето на Земните хора е изтекло?“ Тя затвори очи, припомняйки си последното Сборище, израженията по лицата на хората, докато бързаха да напуснат това място. Може би дълбоко в душите си са го усещали. Костен пръстен единствена от всички прозря истината, но дори и тя не можа да отгатне всичко. Небрежното отношение на Ларкспър спрямо заплахата от Слънчевите хора бе обрекло всички, а сега Ларкспър лежеше непогребана в пелиновите храсти до лагера Облите скали, превърнала се в храна на гарваните, червеите и койотите.
— Тревожа се за Корен. — Пелинов дух потупа с възлестите си пръсти по кожите. — Той или ще стане велик воин… или ще се самоунищожи.
Тя го погледна.
— Промени се, откакто умря баща му. Дай възможност на момчето. Всичко, което имаше, му бе отнето.
Той кимна.
— Аз се застъпих за живота му, когато повечето от воините искаха да го убият.
— Вече го вземаш със себе си на лов.
— Ловът е неговото призвание. Не говори много, повечето време е унесен в мислите си. Но е добър ловец, притежава голяма сила за възрастта си и се движи с бързината на призрак.
— Топъл огън го учеше. — Топъл огън, Лупина… — Горчив храст наведе глава; косата и се разпиля, скривайки лицето и от околния свят.
Пелинов дух се премести и я прегърна. Отпускайки се в прегръдката му, тя плака, докато не и останаха повече сълзи.