Луната е наставница сурова
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луната е наставница сурова». Краткое содержание книги:
„Луната е наставница сурова“ е великолепна научнофантастична история в класическите традиции на „твърдата“ фантастика, гарнирана с лекота, хумор и динамичност, с която през 1967 г. печели наградата „Хюго“ за най-добър роман.
Луната е превърната в световен затвор, където земните власти изпращат най-неудобните хора. Поколенията се сменят, но стремежът им за свобода не угасва. Триста години след създаването на САЩ лунните затворници се опълчват срещу Земята. На тяхна страна са хилядите километри разстояние и суперкомпютър с чувство за хумор.
Толкова се стъписах, че нищо не му отговорих. Зяпах втренчено видеоекрана, монтиран, откакто наехме тази стая. Пулсация от пулсация от пулсация. Електрони, които се гонят един друг. За Майк целият свят беше съставен от променливи поредици електрически импулси — излъчени, приемани или пък препускащи из вътрешностите му.
— Не, дружок.
— Защо, не, Ман?
— Защото не можеш! Гласът ти е направо красив. Изисква само няколко хиляди решения в секунда, за тебе това е просто влачене. А за да изградиш картината по видеото, са нужни, да речем, десетина милиона решения за същото време. Майк, ти си толкова бърз, че не искам и да си представям колко. Но едва ли си достатъчно бърз.
Компютърът промълви меко:
— Ман, желаеш ли да се обзаложим?
Уайо се намеси възмутено:
— Разбира се, щом Майк казва, че може, значи наистина може! Мани, недей да му говориш така.
(Госпожа Уайо си въобразява електрона като нещо с формата и размерите на дребно грахово зърно.)
— Майк — проточих аз, — няма да си рискувам парите. О’кей, хайде пък да опитаме. Да включа ли видеото?
— Мога и аз да го включа.
— Сигурен ли си, че ще улучиш нашето? Не ми се ще някой друг да гледа това шоу.
Приятелчето отвърна сприхаво:
— Да не съм глупак! А сега ме остави на мира, Ман. Признавам, операцията ще глътне всички сили, с които разполагам.
Зачакахме мълчаливо. Скоро екранът посивя, появиха се намеци за линии от сканиране. Пак почерня, бледа светлина запълни средата и се сгъсти в мъгляви петна, по-ярки и по-тъмни, събрани в елипсоид. Не лице, ами подобие на онова, което ни се привижда в променливите облаци на Земята.
Поизясни се и вече ми напомняше за фотосите, уж уловили появата на ектоплазма. Лице на призрак.
Изведнъж то се очерта контрастно и ние видяхме господин Селене.
Неподвижно изображение на зрял мъж. Без фон, само физиономия, сякаш изрязана от снимка. И въпреки това за мен беше Адам Селене. Не можеше да бъде никой друг.
Той се усмихна, раздвижи челюсти и устни, докосна ги с език — един бърз жест, но аз се уплаших.
— Как изглеждам? — попита.
— Адам — забеляза Уайо, — косата ти не е чак толкова къдрава. И трябва да е по-вдигната над челото в двете ъгълчета. Миличък, така приличаш на някой с перука.
Майк прие поправките:
— По-добре ли е вече?
— Не особено. И защо нямаш трапчинки? Сигурна съм, че си представях трапчинки, когато се подхилваше. Като на Проф.
Майк-Адам пак се усмихна. Тоя път имаше трапчинки.
— Как да се облека, Уайо?
— Сега в своя офис ли си?
— Все още съм в офиса. Тази вечер е задължително.
Фонът посивя, после придоби очертания и багри. На стенния календар зад Адам Селене се четеше датата — вторник, 19 май 2076 година. Часовникът бе верен. До лакътя стоеше плоска снимка на семейна група: двама мъже, жена, четири деца. Имаше и шум, приглушеното ръмжене на площада в Стария купол беше по-гръмко от друг път. Долових викове и песен в далечината — „Марсилезата“ с текста на Саймън.
Извън екрана помощникът Гинвалла каза:
— Господине?
Адам се обърна към него.
— Зает съм, Албърт — рече търпеливо. — Не ме свързвай с никой освен с група В. — Отново ни погледна. — Е, Уайо? Предложения? Проф? Ман, мой съмняващи се приятелю? Ставам ли за нещо?
Разтърках си очите:
— Майк, можеш ли да готвиш?
— Безспорно. Но не го правя, защото съм женен.
— Адам — вметна Уайо, — как си останал толкова спретнат след ден като този?
— Не позволявам на дреболиите да ме притесняват. — Извърна се към Проф. — Професоре, ако с картината всичко е наред, да обсъдим какво ще кажа утре. Обмислих дали да не изпреваря бюлетина в 8.00, да повтарям съобщението цяла нощ и да разглася по групите.
Прекарахме нощта в приказки. Два пъти вземах кафе, а Майк-Адам си сипа нова чаша. Когато поръчах и сандвичи, той помоли Гинвалла да прати някого за храна. Зърнах Албърт Гинвалла в профил — типичен индус, с вежливо и леко надуто изражение. Не бях си го представял как точно изглежда. Господин Селене похапваше едновременно с нас, понякога фъфлеше с пълна уста.
Попитах Майк от професионално любопитство и той ми обясни, че щом изградил изображението, превключил повечето му части в автоматичен режим на поддържане и отделял внимание само на мимиката си. Но скоро забравих, че е измама. Майк-Адам общуваше с нас по видеото и това бе всичко, просто така е по-удобно от телефонната връзка.
Докъм три сутринта се уговорихме за политиката, после компютърът изрепетира речта си. Проф намери какво да добави. Поправките бяха нанесени, след което решихме малко да отдъхнем, дори Майк-Адам се прозяваше — макар че всъщност приятелчето удържаше крепостта през цялата нощ, пазеше ни от предавания към Земята, осигуряваше изолацията на Комплекса, слушаше много телефони. С Проф си поделихме голямото легло. Уайо се опъна на кушетката и аз свирнах да угася светлините. Поне веднъж поспахме без тежести.