Сребърни реки
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сребърни реки». Краткое содержание книги:
— Най-добре да спрем за днес — обади се Дризт, въпреки че до залез-слънце оставаше поне час.
Само че елфът усещаше как троловете, които току-що бяха станали от дневния си сън и бяха надушили непозната миризма, вече се събират около тях.
— Трябва много внимателно да си изберем място за лагеруване. Блатата още не са ни пуснали от жестоката си прегръдка.
— Ще изгубим цял час ходене, че и повече — отвърна Бруенор.
Всъщност джуджето го правеше не за да спори, а защото искаше да преценят и отрицателните страни на плана, преди да го приемат. То прекрасно си спомняше страховитата битка при могилата и нямаше никакво желание отново да изживява същото.
— Ще наваксаме утре — отвърна Дризт. — В момента единствената ни цел е да оцелеем до сутринта.
Уолфгар бе напълно съгласен:
— Смрадта на скверните твари става все по-силна — намеси се той — и ни залива от всички страни. Вече не можем да избягаме. Ще се бием.
— Само че този път ние ще решим как и къде — довърши Дризт вместо него.
— Защо не ей там? — обади се Риджис и посочи вляво от тях, където се издигаше невисоко възвишение, обрасло с гъсти храсталаци и дръвчета.
— Прекалено е открито — отвърна Бруенор. — Троловете ще се изкачат по него съвсем лесно и ще бъдат прекалено много наведнъж, та няма да можем да ги удържаме.
По устните на полуръста се разля лукава усмивка:
— Не и докато гори! — рече той и приятелите му не можеха да не се съгласят с простата логика в думите му.
Прекараха остатъка от деня, подготвяйки отбраната си. Уолфгар и Бруенор донесоха всичките изсъхнали клони, които успяха да намерят, и ги подредиха на стратегически места така, че да увеличат още повече периметъра на огъня, който щяха да запалят. Риджис прокара широка бразда на върха на хълмчето, за да спре настъпването на пламъците. Дризт наблюдаваше приготовленията на другарите си с интерес. Планът им бе прост — щяха да оставят троловете да се доближат достатъчно и тогава щяха да подпалят цялото възвишение с изключение на лагера си.
Единствено елфът виждаше слабостта на този план, но не можеше да предложи нещо по-добро. Беше се бил с тролове и преди да навлезе в блатата и прекрасно познаваше упоритата природа на тези същества. Когато пламъците на засадата изтлееха (много преди пукването на зората), той и приятелите му щяха да се окажат обградени от оцелелите тролове и този път нямаше да има какво да ги предпази. Единствената им надежда бе гибелта, която огънят щеше да донесе на чудовищата, да уплаши останалите.
Уолфгар и Бруенор искаха да направят и други неща — споменът за битката при могилата бе твърде жив, за да може дори и най-внимателно подготвената защита да им се стори достатъчно сигурна в блатата. Ала със спускането на вечерния сумрак дойдоха и десетките гладни очи, приковани върху тях. Двамата се присъединиха към Дризт и Риджис на върха на възвишението, приклекнаха ниско и зачакаха, изпълнени с притеснение.
Мина един час, който им се стори цяла вечност. Нощният мрак се сгъсти.
— Къде са? — не се стърпя накрая Бруенор.
Брадвата му нервно подскачаше и издаваше притеснението му — нещо необичайно за каленото в десетки битки джудже.
— Да! — съгласи се и Риджис, чиято тревога граничеше с паника. — Защо не идват?
— Имайте търпение и се радвайте, че още не са дошли — отвърна Дризт. — Колкото повече напредне нощта преди да е почнала битката, толкова по-голяма надежда имаме да дочакаме утрото. Може би още не са ни открили.
— Мен ако питаш, сега точно се събират, та да ни връхлетят с цялата си мощ — мрачно рече Бруенор.
— Още по-добре! — обади се Уолфгар, който се бе разположил удобно и се взираше в мрака. — Така огънят ще вкуси още повече от гнусната им кръв!
Дризт не пропусна да забележи успокоителният ефект, който думите на варварина оказаха върху Риджис и Бруенор. Брадвата на джуджето спря нервния си танц и спокойно легна до Бруенор, готова да нанесе удар, щом се появеше първото чудовище. Дори и Риджис, който се биеше, само когато нямаше друг изход, извади малкия си боздуган със заплашителна гримаса и го стисна така, че кокалчетата на пръстите му побеляха.
Мина още един безкраен час.
Чакането ни най-малко не намали бдителността им. И четиримата знаеха, че опасността е съвсем наблизо — от мъглата и мрака около тях се носеше все по-силна смрад.
— Запали факлите! — обърна се Дризт към Риджис.