Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Филипина Филипова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)». Краткое содержание книги:
Жалко, че не го опознах по-добре, но и той бе една от многото сенки край мен. Видях само тълпите, които го изпращаха на новото му поприще. Като всичко в живота, и тази церемония се нуждаеше от редакция — сведе поглед към невидимата броеница, окачена на шията й, за да създава работа на неуморните й пръсти.
Фриц дълго мълча и накрая каза:
— Значи Маги Ботуин ще си почине за една година!
— Не — Маги прикова поглед в мен. — Водил ли си някакви бележки по събитията от последните дни? Знае ли човек, утре може всички да ни преназначат с една трета заплата.
— Не — отвърнах аз уморено.
— По дяволите — каза Фриц. — Стягам си багажа!
Таксито още ме чакаше. Сумата беше станала астрономическа. Фриц погледна брояча с презрение:
— Няма ли най-сетне да се научиш да караш?
— И да трепя хората по улиците? В стила на Фриц Вонг? Разделяме ли се, Ромел?
— Само докато съюзниците превземат Нормандия.
Качих се в таксито и опипах джоба си.
— Ами този монокъл?
— Размахай го, когато раздават наградите на Академията. Ще ти запазя място на балкона. Какво чакаш, прегръдка? Ето ти я! — блъсна ме с всичка сила и изрева: — Outen zee ass!
Таксито се плъзна напред и Фриц изкрещя:
— Все забравям да ти кажа колко много те мразя!
— Лъжец — извиках аз.
— Да — кимна и уморено вдигна ръка за сбогом. — Вярно е, че лъжа.
66
— Мислех си за Холихок Хаус — рече Кръмли, — и за твоята приятелка Емили Слоун.
— Не ми е приятелка, но както и да е.
— Лудите ме изпълват с надежда.
— Какво!!! — за малко да изпусна бирата си.
— Лудите са решили да оцелеят. Обичат живота толкова много, че дори и когато трябва да се откажат от него, просто се скриват зад стена, създадена от самите тях. Преструват се, че не чуват, но това не е истина. Преструват се, че не виждат, но и това не е истина. Лудостта казва: мразя да живея, но обичам живота. Затова няма да се зария под земята, а ще се скрия. Ще намеря убежище не в алкохола, дрогата или под завивките, а в лудостта. В собствения си дом, върху собствените рафтове, под собствения безмълвен покрив. Затова лудите ме изпълват с надежда, с кураж да остана жив и нормален. Ако някога се уморя, цярът е под ръка — лудостта.
— Я ми дай тая бира! — грабнах я от ръката му. — Коя по ред ти е?
— Само осмата.
— Божичко — върнах му я обратно. — Това ще го има ли в романа ти, когато излезе?
— Може би — Кръмли се оригна доволно и продължи: — Ако си изправен пред перспективата от милиарди години тъмнина, пред заплахата никога вече да не видиш слънцето, не би ли избрал невменяемостта? Ще можеш пак да се наслаждаваш на зелената трева и въздуха с ухание на резен диня. Да се чешеш по коляното, без да те забележат. И през цялото време да се държиш така, сякаш не ти пука от нищо. А всъщност ти пука толкова много, че си построил кристален ковчег и си го заключил отвътре.
— О, Боже! Продължавай!
— Та питах се защо човек избира лудостта? За да не умре. Отговорът се крие в любовта. Всичките ни усещания са любов. Обичаме живота, но се страхуваме от това, което ни причинява. Следователно? Защо да не опитаме с лудостта?
Дълго мълчах и накрая казах:
— Накъде ни води целият този разговор, по дяволите?
— Към лудницата — отговори Кръмли.
— За да говорим с един жив труп?