Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Филипина Филипова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)». Краткое содержание книги:
— Веднъж даде добър резултат. Помниш ли как те бях хипнотизирал преди години? Успя да си спомниш дори и името на убиеца.
— Да, но аз не бях хахо!
— Откъде знаеш?
Затворих уста. Кръмли отвори неговата:
— Защо не заведем Емили Слоун на църква?
— По дяволите!
— Не ме дяволосвай. Всички сме чували за нейните благодеяния. Как на два поредни Великдена подарила двеста сребърни разпятия на дружество „Богородичен залез“. Католик кожата си мени, но нрава — не.
— Но тя е луда.
— Пак ще разбере. Вътре в себе си, отвъд стената ще усети, че е на служба и… ще проговори.
— Ще се разгневи, ще закрещи…
— Вероятно. Но тя знае всичко. Затова е полудяла — не е можела нито да говори, нито да мисли за него. Само тя е останала. Другите са мъртви или парите са им запечатали устата завинаги.
— И ти очакваш Емили да почувства, да осъзнае и да си спомни онази нощ? Ами ако я докараме до пълно обезумяване?
— Ох, не знам. Това е последният ни шанс. Никой друг не би проговорил. Научаваш половината истина от Констанс, четвъртинка от Фриц и малко от свещеника. Имаме мозайката, но само Емили Слоун може да я подреди. Да запалим свещите. Да бием камбаните и да замирише на тамян. Може да се събуди след седем хиляди дни сън и да проговори.
Кръмли отпи бавно няколко големи глътки. После се наведе напред и каза:
— Сега да видим как ще я измъкнем оттам.
67
Не заведохме Емили Слоун на църква.
Заведохме църквата при нея.
Констанс уреди всичко.
Кръмли и аз донесохме свещите, тамяна и едно медно индийско звънче. Наредихме и запалихме свещите в една притъмнена стая на Холихок Хаус. Завързах няколко парцала на колената си.
— Това пък защо? — раздразни се Кръмли.
— Звукови ефекти. Ще шумолят като свещеническо расо.
— Господи!
— Не ми ли вярваш?
След като запалихме свещите, Кръмли и аз застанахме в нишата, окадихме с тамян и дръпнахме с камбанката. Разнесе се чист, приятен звън.
Кръмли тихо каза:
— Хайде, Констанс.
И Емили Слоун влезе.
Не се движеше по своя воля. Не вървеше, главата й не се помръдваше, а очите бяха застинали на мраморното й лице. Профилът й изплува от тъмнината. Тялото бе неподвижно, а ръцете — отпуснати с мъртвешко спокойствие в скута, станал девствен с времето. Седеше на инвалидната количка, която Констанс, облечена в черно като за погребение, буташе отзад. Когато неподвижното тяло и бледното лице на Емили Слоун се появиха, поднесохме напред тамяна и ударихме по звънчето.
Прочистих гърло.
— Тихо, тя слуша! — прошепна Кръмли.
И беше прав.
Когато Емили Слоун се доближи до меката светлина, очите под клепачите съвсем леко помръднаха. Свещите изпращяха, за да възцарят тишина.
Ударих пак по звънчето.
Тялото на Емили се приведе напред с лекотата на ветрило, носено от вятъра. Наклони се така, сякаш плътта й се бе разтопила.
Звънчето се обади пак и ноздрите й потръпнаха от миризмата на тамяна.
Констанс се дръпна в сянката.
Емили наклони глава към светлината.
— О, Боже — прошепнах аз.
Тя е — помислих си аз.
Сляпата жена, която си тръгна от „Кафявото бомбе“ заедно със Звяра през онази нощ.
Но не беше сляпа.
Само страдаща от каталепсия10.
И то не обикновена каталепсия.
Емили Слоун се бе вдигнала от гроба си и сега седеше посред миризмата на тамян, пукането на свещите и тихия звън.
Поседя така около десет минути, без да казва нищо. Със затаен дъх се взирахме в разтопения восък и не смеехме да помръднем.
Настъпи красивият момент, когато тя тръсна глава и разтвори очи.
Може би постоя така още десет минути, поемайки в себе си събитията, случили се дълго преди катастрофата, която я бе превърнала в развалина.
Устните й се раздвижиха.
Тя зачете написаното в паметта си и започна да го превежда на глас:
— Никой… не… разбира…
Продължи:
— Никой…
Тишина.
— Той беше… — млъкна.
Звънчето тихо издрънча.
— … студиото, което… обичаше…
Захапах опакото на ръката си.
— … място… игра. Декори…
Очите й трепнаха.
— Мозайки… играчки… електрически… влакчета. Момчета, да. Десет… — пое си въздух. — Единайсет… годишни.
Свещите изпукаха.
— … той… винаги казваше… Коледа… винаги. Би умрял… ако не е Коледа… глупав човек. На… дванайсет… накара… родителите си да вземат обратно… чорапите… вратовръзките… пуловерите. Коледа. Купи играчка. Иначе няма да говори.
Гласът й заглъхна.
Погледнах към Кръмли. Очите му щяха да изскочат от напрежение. Уханието на тамян се разнасяше. Дръннах със звънчето.
— И…? — не се сдържа той.
10
Състояние, проявяващо се при някои психично болни — Б.пр.