Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
— Зашит и закърпен като за изложба — обяви докторът. — Дължите гвинея и два шилинга, мистър Фандорин. Плюс още шест пенса за място в моргата. Ледът в Йокохама е скъп.
Когато Сирота тръгна да търси превоз за тялото, Туигс хвана с два пръста Ераст Петрович за копчето на сакото и загадъчно произнесе:
— Мислех си за отпечатъка от пръста и червеното петънце. Чували ли сте, господин вицеконсул, нещо за изкуството дим мак?
— Моля?
— Не ви се е случвало — констатира докторът. — Нищо чудно. Малко неща се знаят за дим мак. Не е изключено и изобщо да не съществува.
— Ама какво е това „дим мак“?
— Това е китайско изкуство на Убийството със забавено действие.
Ераст Петрович трепна и се вторачи в Туигс — дали не се шегува?
— Как така?
— Не са ми известни подробности, но съм чел, че съществуват хора, които умеят да убиват и лекуват с едно докосване. Уж умеели да упражняват някакво енергийно въздействие — фокусират го в една точка и поразяват определени места в тялото. Нали сте чували за иглотерапията?
— Да, чувал съм.
— Очевидно дим мак оперира със същите анатомични познания, само че използва не игла, а обикновено докосване. Чел съм, че владеещите това тайнствено изкуство са в състояние да предизвикат пристъп на остра болка или пък напротив, да направят човек напълно безчувствен спрямо болката, или пък временно да го парализират, или да го приспят, или да го убият… При това не задължително в момента на докосването, а с известно закъснително въздействие.
— Не ви разбирам! — възкликна Фандорин, който слушаше доктора с нарастващо недоумение.
— И аз не разбирам много. Това прилича на приказка. Но си спомних, че съм чел една история как майстор на дим мак нанесъл сам на себе си удар в определена точка и паднал като покосен. Не дишал, сърцето му не биело. Враговете го изоставили за плячка на псетата, а той се свестил след време жив и здрав. Попадала ми е и друга история — как веднъж някакъв просяк целунал крака на един от китайските царе. След известно време на мястото на целувката се появило розово петно, а след още няколко часа царят паднал мъртъв… Дявол да го вземе — смути се докторът. — Заприличвам на тия идиоти журналистите, които си измислят всякакви небивалици за Далечния изток. Просто докато зашивах вашия приятел, все си мислех за следата на врата, та ми изплува…
Трудно би могъл да си представи, че солидният и положителен доктор ще мъти главата на събеседника си, но толкова убеден рационалист, за какъвто се смяташе Ераст Петрович, трудно би могъл и да повярва в Убийството със забавено действие.
— Хм, да — рече най-сетне титулярният съветник. — На Изток наистина има много различни явления, които не са изучени от европейската наука…
Тая вежлива забележка сложи край на мистичния разговор.
Сбогуваха се с Туигс пред къщата. Докторът се качи на рикша, учтиво отложи шапка и замина. Двама туземци наместваха на количка тялото на горкия капитан, увито в чаршаф.
Ераст Петрович, Сирота и хълцащата София Диогеновна тръгнаха към консулството пеша, тъй като Фандорин отново отказа „да яха живи хора“, а неговите спътници също решиха да не се големеят, щом като цял титулярен съветник търка подметките.
При първата улична лампа го дебнеше изненада. От тъмнината изскочи кръглоликият якудза, за когото Ераст Петрович вече бе успял да забрави. Той притисна ръце към хълбоците и замръзна в дълбок поклон. После се изправи и се вторачи в своя благодетел със строг немигащ поглед.
— Търкулнах се няколко пъти по правия път, но не можах да си счупя нищо — преведе Сирота, който гледаше разбойника с явно одобрение. — Ще заповяда ли господарят да намеря друго място, където да се чупя?
— Скъса ми нервите! — оплака се Фандорин. — Да го бях оставил да му ударят печата на челото! Сирота, ама наистина ли никога няма да има начин да се откача от него?
Деловодителят внимателно се вгледа в очите на упорития си сънародник и поклати глава:
— Тоя човек държи на думата си. Единственият начин е да му заповядате да се самоубие.
— Само това липсваше! Нека п-поне си каже името.
Сирота преведе отговора на бившия боец от бандата Чобей-гуми:
— Казва се Масахиро Шибата, но можете да го наричате просто Маса.
Ераст Петрович чу скърцане на колела, обърна се и свали цилиндъра — покрай тях мина количката с тялото на „абсолютно здравия покойник“, поел след доктора по пътя към моргата. До главата му бяха оставени неговите обувки и грижливо сгънатите дрехи.