Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
Ераст Петрович не откликна на това умозаключение, но присвитите му очи показваха, че то не го задоволява напълно.
— С ръка по врата? — рече замислено под нос.
— Моля? — не разбра Сирота.
— Какво ще прави сега тоя разбойник, след като бандата му е разбита? — попита Фандорин, но без особен интерес, просто не му се искаше засега да посвещава деловодителя в размишленията си.
Разбойникът отговори кратко и енергично.
— Казва: „Ще ви благодаря.“
Решителният тон, с който бяха произнесени тия думи, накара титулярния съветник да наостри уши.
— Какво иска да каже с това?
Сирота с явно одобрение поясни:
— Сега сте негов ондзин за цял живот. В руския език, за съжаление, няма такава дума — той порови в паметта си. — Благодетел до гроб. Може ли така да се каже?
— Д-до гроб ли? — потръпна Фандорин56.
— Да, чак до гроба. Той е ваш длъжник до гроб. Вие не само го отървахте от смъртта, но и го спасихте от незаличим позор. При нас е прието за това да се заплаща с най-висша признателност, дори ако потрябва — с живота.
— За какво ми е животът му? Кажете му „няма нужда“ или каквото се казва при вас и нека си върви по пътя.
— Когато някой произнася такива думи, и то с такава искреност, той не тръгва по пътя си — рече с укор Сирота. — Той казва, че от днес нататък вие сте неговият господар. Където вие — там и той.
Дребният се поклони дълбоко и вдигна малкия пръст на едната си ръка, което не се стори твърде учтиво на Ераст Петрович.
— Какво иска сега? — попита той още по-изнервен. — Защо не си отива?
— Няма да си отиде. Неговият оябун загина, затова той е решил да посвети живота си да ви служи. За доказателство на своята искреност предлага да си отреже малкия пръст.
— Ама да върви по дяволите! — възмути се Фандорин. — Да се разкара оттук! Така му кажете!
Деловодителят не посмя да спори с ядосания вицеконсул и взе да превежда, но се запъна.
— На японски не може да се каже на човек да се разкара, трябва непременно да се поясни накъде точно да подкара.
Ако не присъстваше дама, Ераст Петрович щеше да спомене някои конкретни места — търпението му отиваше към края си, първият му ден в Япония излезе твърде уморителен.
— Натам — махна към брега Фандорин. — Прав му път. Да се чупи.
На лицето на досадния мъник се изписа недоумение, но тутакси изчезна.
— Кашикомаримашита — кимна той.
Легна на земята, отблъсна се с ръка и се затъркаля по павираното надолнище право към реката.
Ераст Петрович се намръщи: ама тоя наистина ще се изпотроши. Но да върви по дяволите, имаше по-важна работа.
— Слушайте, Сирота, познавате ли някой сигурен лекар, който може да направи аутопсия?
— Сигурен? Да, познавам един сигурен доктор. Казва се мистър Ланселот Туигс. Много искрен човек.
Странна характеристика за медик, помисли си чиновникът.
Откъм надолнището се чуваше шумолене — Фандориновият длъжник до гроб се търкаляше по паветата да се чупи.
Напълно здрав покойник
— Нищо не разбирам — заяви доктор Ланселот Туигс, докато сваляше хлъзгавите, целите в кафяви петна ръкавици и покриваше нарязаното тяло с чаршаф. — Сърцето, черният дроб, белите дробове са в пълен ред. В мозъка няма и следа от кръвоизлив, само дето се мъчих да режа черепната кутия. Дай Боже всеки мъж след петдесетте да е в толкова добро здраве.
Фандорин погледна към вратата, зад която бе оставена на грижите на Сирота София Диогеновна. Докторът имаше мощен глас, а съобщените от него анатомически подробности можеха да предизвикат пореден взрив от истерични ридания. Макар че откъде тая проста девойка би могла да знае английски?
Проведоха аутопсията в спалнята. Просто свалиха от дървения нар степания дюшек, постлаха върху дъските омаслена хартия и лекарят подхвана мрачния си труд. Край импровизираната анатомична маса горяха свещи. Ераст Петрович, нагърбил се с ролята на асистент, държеше фенер и го завърташе ту насам, ту натам според указанията на опериращия. Но през цялото време се стараеше да гледа встрани, за да не се строполи в несвяст от кошмарната гледка. Тоест, когато докторът казваше: „Погледнете какъв великолепен стомах“ или „Ах, какъв разкошен пикочен мехур! Защо ли моят не е такъв? Вижте само!“, Фандорин се обръщаше към него, дори кимаше и измучаваше нещо в знак на съгласие, но благоразумно държеше очите си затворени. Напълно му стигаше и миризмата. Струваше му се, че това мъчение няма край.
56
Типичен за автора анахронизъм. Фандорин не може да не знае значението на думата „ондзин“. Виж Б. Акунин, „Левиатан“, Трета част: „Бомбай — Полкски проток“, главата „Гинтаро Аоно“, изд. „Еднорог“, 2003 г. — Б.пр.