Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
Докато вицеконсулът водеше тоя диалог с помощника си, дребосъкът подхвана разговор със София Диогеновна. Той се поклони и й зададе някакъв въпрос, от който момата изхълца и се разплака горчиво.
— Какво става? — трепна Фандорин, недослушал какво му говори Сирота. — Тоя бандит да не ви обиди? Какво ви каза?
— Не-е — заподсмърча Благолепова. — Той… той ме попита за здравето на почтения ми татко-о-о…
Сълзите рукнаха пак от очите на госпожицата, явно слъзните й жлези можеха да ги произвеждат в неограничени количества.
— Познавал е баща ви? — учуди се Ераст Петрович.
София Диогеновна се секнеше в кърпата си и не можеше да говори, затова Сирота пренасочи въпроса към якудзата.
— Не е имал честта да се познава с бащата на жълтокосата госпожа, но миналата нощ я видял, когато идвала да прибере родителя си от „Ракуен“. Той бил много общителен човек. Някои заспиват от опиума, други напротив — стават весели и приказливи. Старият капитан не млъквал нито за миг, през цялото време разказвал, разказвал.
— Какво е разказвал? — разсеяно попита Фандорин, вадейки часовника си.
Беше осем без четвърт. Ако трябва да ходи с консула на прословутия Ергенски бал, добре ще е преди това да се изкъпе и да се нагласи.
— Как возил трима пътници до Токио, до пристанището Сусаки. Как ги чакал там, а после ги докарал обратно. Приказвали на сацумски диалект. Мислели, че гайджинът не може да ги разбере, но капитанът отдавна плава из японските морета и е изучил всички диалекти. Сацумците носели дълги вързопи, а в тях били увити мечове, той успял да види една от дръжките. Странна дръжка, покрита с камиясури — Сирота се запъна, не знаеше как да преведе трудната дума. — Камиясури е една специална хартия, посипана със стъклен прах. Използва се да се прави повърхността на дървото гладка.
— Шкурка?
— Да, да. Ши-кури-ка — повтори Сирота бавно, за да запомни.
— Ама как може дръжка да е с шкурка? Ще ти издере ръцете.
— Не може, разбира се — съгласи се японецът. — Но аз само превеждам.
И той нареди на якудзата да продължи.
— Тия хора говорели много зле за министър Окубо, наричали го Ину-Окубо, тоест „кучето Окубо“. Старшият им, на когото едната ръка била изсъхнала, казал: „Утре няма да ни избяга.“ А когато капитанът ги докарал в Йокохама, му наредили час преди разсъмване да бъде на същото място и му дали добра предплата. Капитанът разказвал това наляво и надясно. Казвал, че още малко ще поседи, а после ще иде в полицията и там ще му дадат голяма награда, задето спасява министъра от злонамерени лица.
Сирота превеждаше разказа на бандита и се мръщеше все повече.
— Това е много тревожно съобщение — поясни той. — Бившите самураи от княжество Сацума мразят своя земляк. Смятат го за предател. — Пак заразпитва мъника, който обаче се засмя и махна презрително с ръка. — Казва, че всичко това са глупости. Капитанът бил съвсем пиян от опиума, плетял език. Със сигурност всичко това е било само във въображението му. Откъде пари за катер у сацумски самураи? Те всички са босяци. Щом искат да убият министъра, ще стигнат до Токио пеш. После, къде се е чуло и видяло да се увива дръжка на меч в ши-кури-ка? Старият гайджин просто е искал да го слушат, затова е разправял врели-некипели.
Ераст Петрович и Сирота се спогледаха.
— Я му кажете да разправя с всички п-подробности. Какво друго е казал капитанът? Случило ли се е нещо с него?
Якудзата се позачуди, че историята му бе предизвикала такъв интерес, но отвърна най-старателно:
— Не каза нищо друго. Само за наградата приказваше. Заспи, после се събуди и пак говори същото. Сигурно наистина е возил пътници, но мечовете явно са му се присънили от опиума, всички това разправяха. Не му се е случило нищо особено. Седя до разсъмване, после изведнъж стана и си тръгна.
— „Изведнъж“? Как по-точно с-се е случило? — заразпитва Фандорин, комуто историята за тайнствените сацумци никак не се понрави — особено като я свържеше със скоропостижната кончина на Благолепов.
— Просто стана и си тръгна.
— Ей така най-неочаквано?
Якудзата се замисли.
— Капитанът седеше и дремеше. С гръб към залата. Някой мина отзад и го събуди. Да-да! Някакъв старец, пиян-залян. Залитна, размаха ръце и перна капитана по врата. Капитанът се събуди, скара му се. А после вика: „Шефе, не ми е добре нещо, ще си ходя.“ И тръгна. — Сирота свърши с превода и додаде от свое име: — Не, господин титулярен съветник, не виждам нищо съмнително. Явно капитана го е заболяло сърцето. Стигнал си е до вкъщи и там е умрял.