Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Жана сведе очи, за да не срещне погледа му. А Розали, която знаеше всичко, побесня от яд.
— Простак! Простак! — мърмореше тя. После хвана сина си за ръка и каза: — Шибни го веднъж с камшика!
Точно когато минаваше край свещеника, момъкът бутна засилената каручка в дълбоката бразда от колелата, избликна силна струя и заля черковника от глава до пети.
Розали се обърна сияеща и му посочи юмрука си, докато свещеникът се бършеше с голямата си носна кърпа.
Пътуваха вече пет минути, когато Жана ненадейно се развика:
— Забравихме Сеч!
Трябваше да спрат. Дени слезе и изтича да вземе кучето, а Розали държеше поводите.
Най-сетне младият мъж пристигна с дебелото безформено, космато животно на ръце и го сложи между полите на двете жени.
XIII
След два часа колата спря пред малка тухлена къщичка, построена сред овощна градина от подрязани във форма на хурки круши, край големия път.
Четири решетъчни беседки, обвити с богородички и повет, се издигаха в четирите ъгъла на градината, разделена на лехи със зарзават, с тесни пътеки помежду и овощни дървета по края.
Висок жив плет ограждаше отвред имението, а една нива го делеше от съседния чифлик. На стотина крачки от къщицата, по пътя, имаше ковачница. Другите най-близки жилища отстояха на един километър.
Околовръст се откриваше изглед към равнината Ко, цялата осеяна с чифлици, заобиколени с четири реда високи дървета, зад които се гушеха дворове с ябълки.
Жана искаше да си почине още с пристигането, но Розали не й позволи — страхуваше се да не изпадне пак в бленувания.
Годервилският дърводелец бе там, дошъл за настаняването. Веднага започнаха да нареждат донесените мебели в очакване на последната каруца, която щеше да пристигне скоро.
Това беше важна работа — тя изискваше продължителни умувания и разсъждения.
А след един час на вратата се показа каруцата и трябваше да я разтоварят под дъжда.
Привечер къщата бе в пълно безредие, със струпани наслуки предмети. Жана, смазана от умора, заспа веднага щом легна.
През следващите дни нямаше време да се разнежва, отрупана бе с работа. Зае се дори с известно удоволствие да разхубави новото си жилище, постоянно обзета от мисълта, че синът й ще се прибере да живее тук. Тапетите от старата й стая бяха поставени в трапезарията, която служеше същевременно и за гостна. Тя подреди особено грижливо една от двете стаи на първия етаж, наречена в мислите й „стаята на Пуле“.
За себе си запази другата стая, а Розали се настани горе, на тавана.
Грижливо подредената къщичка бе приятна и на първо време Жана се чувствуваше добре, макар че й липсваше нещо, без да си дава ясно сметка какво точно.
Една сутрин писарят на нотариуса във Фекан й донесе три хиляди и шестстотин франка, цената на мебелите, оставени в „Тополите“ и оценени от тапицер. Жана радостно трепна, като получи парите, и щом човекът си отиде, побърза да си сложи шапката и веднага се отправи към Годервил, за да изпрати на Пол тази неочаквана сума.
Както се бе забързала по широкия път, срещна Розали, която се връщаше от пазар. Без да се досети веднага за истината, слугинята се усъмни. А когато узна всичко — Жана не бе вече в състояние да скрие нещо от нея, — тя сложи кошницата си на земята и даде воля на гнева си.
Развика се с ръце на кръста, хвана господарката си с дясната ръка, взе кошницата в лявата и тръгна назад към къщи, все още разярена.
Щом се прибраха, слугинята поиска от Жана да й предаде парите. Тя й ги даде, но задържа шестстотин франка. Недоверчивата прислужница скоро прозря истината и Жана трябваше да й даде всички пари.
Розали се съгласи обаче да изпратят тези шестстотин франка на младия човек.
Той поблагодари след няколко дни.
„Ти ми направи голяма услуга, мамо, ние бяхме в дълбока мизерия.“
Въпреки всичко Жана не можеше да свикне в Батвил. Все й се струваше, че не диша както по-рано, че е още по-самотна, по-изоставена, загубена. Излизаше да се поразходи, стигаше до селцето Верньой, връщаше се през Трите брата, а прибереше ли се, пак ставаше, пак й се искаше да излезе, като че бе забравила да отиде точно там, където е трябвало, където е искала да иде.
И това се повтаряше всеки ден, без да може да проумее причината на тази странна потребност от движение. Но една вечер тя неволно произнесе една фраза, която й разкри тайната на нейното безпокойство. Като седна на вечеря, каза:
— О, колко ми се ще да видя морето!
Морето й липсваше тъй много, необятният й съсед от двадесет и пет години насам, морето със соления си въздух, с бурите, с рева, със силния вятър, морето, което виждаше всяка сутрин от прозореца си в „Тополите“; тя го вдъхваше ден и нощ, усещаше го до себе си, обикнала го бе, както се обича човек, без сама да съзнава това.