Кралят

Асейл сякаш се сгърчи в собствената си кожа.

– Добра работа. Чакам ви където се уговорихме.

– Погрижи ли се за всички?

– Напълно. Има ли някой близо до вас?

– Нито пред нас, нито зад нас. И сме само на две мили от теб.

– Ще ви чакам тук.

Асейл затвори, но продължи да се взира в телефона. Първият му порив бе да я отведе у дома си, но тя щеше да се нуждае от медицинска помощ… а и щеше да иска да се изкъпе и облече, преди да се покаже пред баба си.

Следващото обаждане бе в собствената му къща и когато от другата страна му отговори женски глас със силен акцент, той трябваше да примига няколко пъти, за да прогони сълзите в очите си.

– Госпожо – каза дрезгаво. – Тя…

– Не е мъртва – простена старицата. – Meu Deus19, кажи ми, че…

– Жива е. При мен е.

– Какво? Повтори, моля.

– Жива е. – Макар да не бе сигурен дали е и невредима. – Жива е и е под моите грижи.

Трескав порой от думи на майчиния език. И въпреки че Асейл не знаеше никоя от думите, не само ги разбираше, но и бе съгласен с тях.

Благодаря ти, Скрайб Върджин, помисли си, макар да не беше религиозен.

– Далеч сме от Колдуел – продължи той. – Може и да не стигнем, преди да е съмнало, в който случай ще се приберем у дома след залез-слънце.

– Да говоря с нея? Може ли?

– Разбира се, госпожо. – В далечината пред него фаровете на една кола изкачиха малка стръмнина на магистралата и се приближиха, намалявайки, когато минаха в отбивката. – Трябва ми само момент и ще ви я дам.

Джипът се насочи право към него и стоповете светнаха в червено, когато Ерик намали.

– Заповядайте, госпожо – каза Асейл и отвори задната врата.

Марисол беше увита в спалния чувал и лицето ѝ си бе възвърнало част от цвета… поне докато не вдигна очи към него и беглата руменина по бузите ѝ начаса се отцеди.

Асейл недоумяваше… докато Ерик не се обърна към него… и се сепна, а после описа кръгово движение около лицето си.

Мамка му. Трябва да имаше кръв около устата.

– Баба ти – избъбри той и подаде телефона на Марисол.

Което начаса отвлече вниманието ѝ – тя протегна ръка към него, сякаш за да поеме спасително въже.

Оставяйки я с телефона, Асейл затвори вратата и се отправи тичешком към обществената тоалетна зад тях. Намери мъжката, приближи се до редицата умивалници и погледна в плоския квадрат неръждаема стомана, който служеше за огледало.

– Мамка му.

Определено не беше това, което една жена би искала да види, особено след като малко преди това е била отвлечена. По устните и челюстта му наистина имаше кръв, а вампирските му зъби… крайчетата на вампирските му зъби се показваха.

Можеше само да се надява, че реакцията ѝ се дължеше на кръвта по лицето му.

Наведе се и опита да пусне чешмата и да сложи шепи под нея, ала кранчето бе от онези, които трябва да натискаш с една ръка, за да тече. Отне му прекалено дълго – пълнеше едната си шепа, поднасяше я към лицето си, отново и отново. А след това не откри нищо, с което да се подсуши.