Кралят

Първоначалното му намерение бе да убие наркобарона, а след това да заложи експлозивите и да ги взриви от разстояние.

Ала това не бе достатъчно справедливо. Марисол беше страдала…

Мощно ръмжене отекна в гърдите му… сякаш самото му тяло недоволстваше при мисълта да бъде лишено от истинска разплата.

– Не – каза си той. – Така е по-добре.

Жалко, че само една част от него действително го вярваше.

Закопча раницата и я метна на гръб, след което се приближи до оковите и провери първото едната, а после и другата. Да, бяха здрави и стабилно закрепени. Същото важеше и за белезниците около китките на Бенлоис.

Асейл стисна брадичката му и го принуди да отметне глава.

Изсъска отново и като впи зъби в плътта до сънната артерия, отхапа голямо парче и го изплю на пода. Кръвта остави приятен вкус в устата му и кучешките зъби го засърбяха, жадни за още. Ала нямаше да го получат.

Ухапването беше просто символ на онова, към което инстинктът и обичаите на расата му тласкаха един мъж, защитаващ своята жена. И ако самият Бенлоис не си падаше по мъченията, той щеше да разкъса гърлото му със зъби.

От устата на плячката му се изсипа трескав порой от думи на чужд език и Асейл трябваше да положи усилие, за да го остави жив. В този случай жестокостта щеше да изисква самоконтрол… което обикновено не беше проблем.

Ала нищо, свързано с Марисол, не беше обикновено.

Асейл го зашлеви, за да го накара да млъкне, и като тикна показалец в лицето му, изръмжа:

– Тя не беше твоя, за да я вземеш. Чуваш ли ме? Не е твоя. Моя.

А после, преди да е изгубил контрол над гнева си, отиде до стълбите, оставяйки осветлението запалено, така че Бенлоис напълно да осъзнава къде се намира – в затвор, който сам бе построил, с никого другиго, освен трупа на един от своите бодигардове, за компания.

Докато вземаше стъпалата по две наведнъж, Асейл си даваше сметка, че някой би могъл да дойде и да освободи наркобарона, ала вероятността беше нищожна. Бенлоис беше пос­ловично потаен, а сега, когато Едуардо беше мъртъв, единствените, които щяха да забележат липсата му, бяха охраната и служителите му… а като се имаше предвид колко предпазливо ръководи своите операции, щеше да мине известно време, преди те да седнат да говорят и да осъзнаят, че никой от екипа не е имал какъвто и да било контакт с шефа им от известно време.

След това? Не беше сигурно дали някой изобщо щеше да тръгне да го търси. Хората от престъпния свят обикновено се разбягваха, когато се стигнеше до подобни усложнения – никой нямаше да рискува да бъде убит или арестуван от властите само за да спаси кожата на някой друг.

Бенлоис щеше да умре бавно. Сам.

А когато някой най-сетне откриеше телата? Тази година… следващата… след едно десетилетие?

С прикритието на Бенлоис щеше да е свършено.