Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Този войник не знаеше що е окоп, закритие, блиндаж. Сух, тънък, висок, най-високият от всички, знаеше, че където и да се закрие, пак ще стърчи. Всички ще го видят. По-добре е да видят, че не се закрива.
През септемврий в Добруджа в един момент пехотният огън утихва. Няма вече стрелба. Всичко е спокойно. Внезапно румънски монитори откриват силен флангов огън. Двама офицери край командира се хвърлят напълно естествено, разумно в дълбок окоп и просто се сгушват. А командирът им казва философски: „Та то ще бъде каквото Господ дал!“
През февруарий в Румъния командирът е край един мост с двама офицери от други части. Русите застрелват внезапно. Единият офицер се мушва под моста. Другият, по-старши, му дава знаци, шепне: „Излез, не е удобно, сам командирът е тук!“ А командирът се усмихва. Чул е и разбрал всичко и казва шеговито, довършвайки на шопски: „Оставете го. Оно е младо, неопитно. Оно че се научи!“ А оно, младото, неопитното е майор, и то от Генералния щаб!
Такъв бе командирът. Не се закриваше. Затова тая тънка, суха фигура се виждаше навсякъде. Виждаха я нашите. Виждаше я противникът. Видя и запомни.
По златна Добруджа, по ширна Румъния командирът е навсякъде. Само появата му е вече помощ, поддръжка. Само се появи, и от всички полкове на първа дивизия пред Дунава нашият полк мина пръв Дунава. Войниците вдигнаха на ръце командира и го отнесоха всред „ура“ на румънския бряг — там стовариха този, който трябваше да ги води.
Колко пъти сутрин при настъпление командирът излизаше пред полка, пред веригите и сам веригар, удължаваше веригата, желязната верига, която образуваше железния полк, до железните полкове на желязната дивизия.
Мисля, че за този командир-войник във всички глави в полка бе се утвърдило решението: „Ако бих видял командира в смъртна опасност, бих пожертвувал живота си за него!“
Един снаряд пада, убива двама войници, обръща командира и го зарива. А той става просто и още по-просто потърсва фуражката си. Защо я търси, когато винаги в бой е гологлав? Защото я държи в ръка. Така, когато настъпва сам, не е сам.
Дали бе знаел, че Александър Велики и Атила са влизали в сражение гологлави или по чудна случайност вървеше най-скромно по стъпките на двамата велики пълководци?
Боеве пред Букурещ. Боеве за Букурещ.
Към Узун. Бригадният командир изпраща адютанта си да попита дали командирът има нужда от подкрепа. Известно е как почти винаги в бой всеки чака, всеки иска, всеки настоява за помощ, често пъти и без да има нужда.
— Това е авангарден бой. Ако се развърне цялата бригада сега, за после какво ще стане? Нямам нужда от помощ. Сам ще се справя.
Боеве пред Букурещ. Боеве за Букурещ.
Узун. В тоя славен бой, следван от артилерийско отделение, полкът се носи хвърковато, разбива напълно противника — три пехотни и един артилерийски полк, — нанася му огромни жертви, заема селото чрез ръкопашен бой, като покрива площада, улиците, дворовете, праговете с неприятелски трупове. Изнесъл величествена ръкопашна борба, нанесъл знаменита ръкопашна победа, полкът обръща противника в страхотно бягство, пленява десет оръдия, единадесет ракли и взема няколко картечници и множество пленници.
Командирът настига двама ротни — пехотен и картечен — и с тях право на неприятелските бойно завладяни оръдия. А ротата вляво не е още подравнена. А ротата вдясно не е още подравнена. Но нали ротата в центъра е напред! Нали сам командирът е напред! „Дайте да запушим!“ И седнал на едно от пленените оръдия, командирът запалва цигара!
Боеве пред Букурещ. Боеве за Букурещ.
Калугерени. В тоя най-славен бой срещу полка, който е пратил две роти в странично прикритие, действуват цели пет полка. Въпреки всичко нашият полк с дадени още сутринта в подчинение на командира втора картечна рота, а след 10 часа първа дружина от 42 полк, отблъсква румъните и пленява 28 оръдия.
Противникът прави всичко възможно да си възвърне загубеното. Командирът вижда как една след друга всичките му свръзки падат убити, ранени. И адютантът е ранен. Командирът, който е пратил полковата си поддръжка — една рота и половина, който е пратил дружината от 42 полк, остава само с началника на телефонната команда и с една тръба.
Унесена от шеметния си полет, сама артилерията ни, останала далеч, лети към нови позиции и в тоя миг мълчи. Патроните са на привършване. Няма вече никаква поддръжка. Всичко се е събрало, за да действува угнетително. Противникът напира с огромното си мнозинство. Левият ни фланг започва да отстъпва, следван на 150 крачки от румъните. По шосето се появяват коли. Една, две, три. Так, так, так. Кло, кло, кло. Бронирани автомобили — първите танкове. Отегчаващо мълчание. Само неприятелската артилерия, само бронираните автомобили нарушават злокобно това злокобно мълчание. След левия фланг и центърът се разколебава. Подпомогнат от двама подофицери, командирът спира отстъпващите войници. Пред появата му други се спират сами, залягат. „Какво правите, момчета? Починете, починете си, че ще отиваме пак напред!“