Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Всяка вечер командирът искаше сам да види войника, който носи вечерята, и винаги го посрещаше с едни и същи думи:
— Момче, донесе ли нещо да похапнем? Е, дай каквото си донесъл да похапнем с адютанта!
Един ден офицер от нестроевата рота му донася прекрасен бял хляб.
— А! Значи има вече подобрение на хляба!
— А не, господин полковник, тоя хляб съм го приготвил за вас.
— Че как? Какъв съм аз? Каквото се полага на войника, това трябва да се даде и на мен.
После повиква един от войниците за свръзка, поисква наядения му вече хляб и му дава в замяна своя бял хляб!
Друг път, влизайки при адютанта, чува го да говори с прехраната, искайки малко чушки и краставици, и веднага му забелязва:
— Ако още не е започнало раздаването на зеленчук за ротите, да не се изпраща и за нас.
Трети път му донасят мляко с ориз.
— Има ли и за войниците?
И млякото с ориз остава непокътнато.
Въпреки вечното си неразположение отказваше най-решително да приеме мляко. Полковият лекар намери най-после изход: изпрати рецепта за половин кило дневно и едва тогава командирът отстъпи. Всеки ден нестроевата рота му изпращаше това предписано от лекаря лекарство! Но воден винаги от равенството в храната, едва минаха десетина дни, отказа се и от рецептата, и от лекарството!
Именният ден на командира. В нестроевата като войник готвач е сладкарят, известният преди войната в София най-пръв сладкар Стайко Илиев. Имен ден. Стайко. Торта. Няколко от офицерите събират няколко лева, пращат човек до Прилеп да купи яйца, масло, брашно, захар и с тия чисто частни средства сладкарят Стайко Илиев прави две торти. На едната поставя надпис „Честит имен ден“. На другата — „Свети Хараламби да ни е на помощ“.
Командирът получава тортите и взема слушалката: „Кой праща тия торти?“ — „Те са… те са… от домакинството, господин полковник.“ Командирът повиква ординареца и заповядва едната торта с честит имен ден да се даде на телефонистите и свръзките, другата — със свети Хараламби — на ротата пред щаба. Войниците имат повече нужда от Св. Хараламби и от помощта му.
На всеки офицер се полагаше макар и минимално количество ориз, грис, макарони. Почти всички ги пестяха, както пестяха захарта. Командирът отива в отпуск и както винаги с ординареца си, комуто се дава кошница с полагаемите се на командира няколко кила продукти. В същата кошница се поставят и закланите и очистени четири пилета, излюпени от полковите яйца, снесени от полковите кокошки, развъдени от полковото домакинство. На Кюстендилската гара командирът слиза. Слиза и ординарецът. Слиза и кошницата.
— Каква е тая кошница?
— Това са вашите, полагаеми на всички…
— Който ти е дал тая кошница, нему ще я занесеш. Веднага!
— Слушам, господин полковник!
И от Кюстендилската гара вместо да прескочи само до някоя и друга и да слезе, защото е от Радомирско, ординарецът тръгва с първия влак и прави отново същия път — София — Ниш — Велес — Прилеп — Битоля. Оставя кошницата, в която до умирисалите се макарони се таят вмирисалите се пилета, и отново по същия път — Битоля — Прилеп — Велес — Ниш — София — Радомир, гдето слиза…
Връщайки се от София и на път за 6 полк, в който се числеше, големият син на командира се обажда на баща си от нашата прехрана, като го моли за хляб и сирене, а също и за полковия файтон.
— Син си ми, синко, но не си от моя полк, не мога да ти дам нищо. Пък и свърших своя хляб, иначе бих ти го отстъпил. А колкото за файтона, той е за командира на полка, но не и за семейството му. Обади се на своя командир, ако разреши, нека ти прати своя файтон!
Спартанец — биха казали някои! Пуритан — биха добавили други!
Пуритан! Човек на най-строги принципи, той чувствуваше, че изпълнявайки ненарушимо принципите, трябва да бъде над принципите. Как иначе бихме си обяснили, че прилагайки неотстъпно дисциплината, в която бе най-неотстъпчив към себе си, бе проявявал винаги, във всичко, към всички най-отзивчиво сърце?
Спартанец! Когато тъй неуморните гръцки историци все пак се уморяваха да преувеличават, често започваха най-неуморно да съчиняват. А ние вярваме!