Тайната на сътворението
- Автор: Нокс Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Димитров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната на сътворението». Краткое содержание книги:
Другият костелив орех беше самият Лалеш. Оказа се, че там всъщност не живее никой и Роб се ядосваше на себе си, че не беше проучил нещата по-подробно, преди да се впусне толкова прибързано в това пътуване. Лалеш беше свещен град в буквалния смисъл на думата. Това беше призрачният град на ангелите, там бяха храмовете и се провеждаха тайните ритуали. Селата около Лалеш бяха многолюдни и оживени, но за молитва или за извършване на обреди йезидитите отиваха до Лалеш. Там хората се събираха и за различни фестивали и всеки един чужденец би изглеждал подозрително.
Още повече че за всеки не-йезидит беше трудно и дори опасно да се добере до Лалеш. Никой не искаше да закара Роб там дори и срещу сто долара. Роб опита многократно да убеди шофьорите на таксита, но те само го гледаха недоверчиво и излайваха кратко и отрицателно „Ла!“.
На десетата вечер Роб почувства, че е на ръба да се откаже. Лежеше на леглото в хотелската си стая, а навън градът беше шумен и оживен. Отиде до отворения прозорец и се загледа в бетонните покриви и криволичещите сенчести улички. Припичащото иракско слънце залязваше зад сиво-златните планини Загрос. Възрастни жени с розови шалове простираха прането си до големи сателитни чинии. Между стърчащите минарета Роб различаваше и доста църкви. Може би църкви на гностиците, на мандеите, на асирийските християни или на халдеите. По тези земи имаше толкова много древни секти.
Затвори прозореца, за да заглуши вечерния повик за молитва, легна обратно на леглото и взе мобилния си телефон. Намери добра кюрдска мрежа и се обади до Англия. След няколко дълги сигнала Сали вдигна. Роб очакваше бившата му жена да бъде както винаги любезна, но неразговорлива. Вместо това Сали беше неочаквано весела и общителна и бързо му обясни защо. Тя каза на Роб, че се е срещнала с „новата му приятелка“ и доста я е харесала. Сали заяви, че одобрява Кристин и смята, че Роб най-после е започнал да мисли с главата си и е взел да се среща с истински жени, а не с „въртиопашките“, по които обикновено залитал.
Роб се засмя и отвърна, че никога не е смятал Сали за „въртиопашка“. От другата страна на линията последва мълчание, но след това Сали също се засмя. Това беше първият път след развода, в който и двамата се смееха. Побъбриха още малко, отдавна не бяха приказвали просто ей така. След това бившата съпруга на Роб даде слушалката на дъщеря им. Щом чу гласа на детето си, Роб усети острото пробождане на тъгата. Лизи разказа, че била в зоопарка и видяла „вижотните“ и освен това може да си вдигне ръчичките чак ей толкова над главата. Роб слушаше със смесица от радост и тъга. После каза на Лизи, че я обича, а тя настоя „тати върне вкъщи“. Той я попита дали вече се е видяла с Кристин, какичката от Франция. Лизи избърбори, че да, и много я харесала, а и „мама харесала“. Роб й прати целувка за довиждане, дъщеря му се изкикоти и затвори. Беше странно, че бившата му съпруга и приятелката му са се сприятелили. Но пък определено беше по-добре, отколкото да се правят, че не се познават. А и в крайна сметка означаваше, че докато него го няма, за дъщеря му ще се грижат повече хора.
После изведнъж му хрумна, че може би е време да се прибира, да хване самолета и да си върви у дома. Сигурно просто трябваше да се откаже. Историята не се развиваше според очакванията му, дори не беше успял да стигне до Лалеш, а и нямаше изгледи да се добере дотам в скоро време. Йезидитите бяха твърде прикрити, а и той не говореше арабски или кюрдски достатъчно добре, за да пробие бариерата на отчуждението им. Как би могъл да отключи тайните на вяра на шест хиляди години, като само се разхожда из този древен град и казва „селям алейкум“? Беше в затънтена улица и надеждите му избледняваха с всеки изминал час. Понякога се случваше и това, понякога статията просто не вървеше.
Роб взе ключа от стаята си и излезе навън. Беше му горещо, беше притеснен и имаше нужда да изпие една бира. Зад ъгъла имаше едно приятно заведение и Роб се отпусна в пластмасовия стол на обичайното си място пред кафенето „Сюлейман“. Раваз, собственикът, вече беше станал добър негов познайник, та побърза да му донесе студена турска бира и чинийка зелени маслини. Улиците на Дахук бяха оживени, но Роб не им обръщаше внимание. Подпря челото си с длани и отново се замисли за статията си. Спомни си колко решителен и импулсивен беше в дома на Изобел и се зачуди какво точно е очаквал. Може би като по чудо да му се яви някой тайнствен жрец, който да му обясни всичко, за предпочитане в мистериозен храм с мъждукащи маслени светилници и свирепи барелефи по стените. И, разбира се, да има на разположение двама-трима поклонници на дявола, които с готовност да се съгласят да бъдат снимани. Но вместо да осъществи тази наивна журналистическа мечта, Роб стоеше в пълно бездействие, пиеше ефес и слушаше кичозна турска поп песен, огласяща улицата от магазина отсреща. Със същия успех би могъл да си седи в Шанлъурфа или в Лондон.