Империя на бури
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Империя на бури». Краткое содержание книги:
Хрътката й отвърна с кикот, гърлен и тих.
– Струва ми се, че доста ще се позабавляваме – заяви и се хвърли в атака.
Жива – беше жива и възнамеряваше да остане такава.
Манон отскочи назад, шмугвайки се между две дървета толкова непредвидимо, че съществото се блъсна в тях като в дървена стена. Телешките му очи се присвиха яростно, а белите му ръце – завършващи с дебели нокти, приспособени за копаене – се забиха в дървото. То понечи да отскочи назад...
И се заклещи.
Явно Майката бдеше над нея.
Тялото на Хрътката се беше втъкнало през средата между двете дървета главно заради големите й криле. Прогнилата кора хрущеше от напора й...
Манон побягна. Болката я раздираше с всяка стъпка, но тя препускаше, стенейки през зъби. Изотзад се чу трошене на дърво и шумолене на листа.
Манон напрегна сетни сили, притиснала с длан раната си, докато с другата ръка се бе вкопчила във Ветросеч толкова яростно, че древният меч трепереше. Но Абраксос вече беше пред нея, отворил широко очи и разперил криле в готовност да излети.
– Хайде! – викна му немощно тя и се хвърли напред, преследвана от шумно кършене на клони.
Абраксос се стрелна към нея, а тя към него – не към гърба му, а право в лапите му, в могъщите нокти, които я хванаха под гърдите, разпорвайки корема й още малко, докато я издигаха нагоре, нагоре, нагоре, през клони, шума и птичи гнезда.
Въздухът под ботушите й изплющя и Манон надзърна надолу със сълзящи очи тъкмо когато Хрътката замахваше свирепо с нокти. Ала беше твърде късно.
Докато Абраксос разперваше устремено криле, съществото нададе гневен вой и направи няколко крачки назад към единия край на поляната, за да се засили...
Уивърнът се откъсна от дървесните корони, трошейки с крилете си клони, които се посипваха върху Хрътката.
Вятърът забрули Манон, докато Абраксос я носеше все по-нависоко и по-нависоко на изток, към равнината – на изток и на юг...
Съществото под тях скоро щеше да ги настигне. Абраксос също го знаеше.
И беше наумил нещо.
Бяло петно изхвърча от зеленото море под тях.
Абраксос се втурна към него със скорострелна, смъртоносна ярост и бойният му рев накара главата на Манон да закънти.
Хрътката нямаше време да кривне и могъщата опашка на уивърна я блъсна, пронизвайки бялата й кожа с отровните си стоманени шипове.
Плисна черна воняща кръв и ципестите криле на изчадието запориха панически въздуха.
В следващия миг Абраксос вече се издигаше в небето, а Хрътката пропадаше през короните на дърветата, умираща или тежко ранена – Манон не се интересуваше от това.
– Ще те намеря – изпищя съществото откъм гората.
Изминаха километри, преди писъкът да заглъхне.
Абраксос спря само колкото Манон да се покатери на гърба му и да се завърже в седлото. В небето не се виждаха други уивърни, нито Хрътката. Може би отровата щеше да я задържи на земята поне за малко, ако не завинаги.
– Към крайбрежието – надвика вятъра Манон, докато от небето се изцеждаше и последната капка алено сияние с настъпването на черната нощ. – Води ни на някое сигурно място.
Измежду пръстите й отново струйна кръв – по-бързо, по-силно отпреди – и само след миг Тъмнината пак я обгърна.
26.
Дори след две седмици в Залива на Черепа, през които Ролф напълно пренебрегваше молбите им за нова среща, Дориан още не беше свикнал с горещината и влажността. Мъчеха го денонощно, будеха го облян в пот и го заточваха в „Океанска роза“ в часовете, когато слънцето бе в зенита си.
А понеже Ролф отказваше да общува с тях, Дориан се мъчеше да запълва дните си и с други неща, освен с оплакването от жегата. Сутрин упражняваше магията си на една поляна в джунглата на няколко километра от града. А по-лошото беше, че Роуан го караше да пробягва разстоянието; и като се върнеха по обяд, му предлагаше правото на „избор“ да яде преди или след поредната от изтощителните му тренировки.
Откровено казано, Дориан нямаше представа как Елин бе търпяла програмата му месеци наред, нито пък как се бе влюбила във воина през това време. Но явно и кралицата, и принцът притежаваха известна доза садистичен уклон, който ги правеше съвместими.
Понякога се срещаха с Фенрис и Гавриел в двора на странноприемницата или за да се упражняват заедно, или за да слуша Дориан непоисканите им указания относно техниката му на работа с меч и кинжал. В някои дни Роуан им позволяваше да останат, в други ги гонеше с ръмжене.
Обикновено ги отпращаше, когато дори горещината и жаркото слънце не смогваха да изтласкат сенките от миналите няколко месеца, когато се будеше плувнал в пот, която чувстваше като кръвта на Сорша, когато не търпеше дори допира на туниката до врата си.