Империя на бури

– Май си паднала далеч от гнездото, Черноклюна.

Манон не можеше да прецени чий е, на коя вещица се беше натъкнала...

Иззад сянката на някакво дърво се показа ослепително красива млада жена.

Тялото й беше пищно, но стройно, а разпуснатата й кестенява коса притулваше отчасти голотата й. Нито късче плат не покриваше млечнобялата й кожа. Нито един белег не грозеше чистата й като девствен сняг плът. Тя пристъпи към Манон и копринената й коса се разля по раменете й.

Жената пред нея не беше вещица. А сините й очи...

Бягай. Бягай.

Ледниковите й очи сияеха дори в притъмнялата гора. Докато обхождаше с тях окървавеното тяло на Манон, сочните

й червени устни, създадени за похот, се отвориха в твърде бяла усмивка. Абраксос изрева предупредително, разтърсвайки земята, дърветата, листата.

– Коя си ти? – попита дрезгаво Манон.

Младата жена килна глава досущ като червеношийка, изучаваща гърчещ се червей.

– Мрачният владетел ме нарича своя Хрътка.

Манон поемаше съзнателно всяка глътка въздух, събирайки силите си.

– Не съм чувала за теб – рече тя със сипкав глас.

Нещо прекалено тъмно, за да е кръв, пропълзя под кремавата кожа на жената и изчезна. Тя проследи с фина, красива ръка пътя му по стегнатия си корем.

– Няма как да си чувала за мен. Докато не измени на господаря, той ме държеше в недрата на онази планина. Но като всели силата си в кръвта ми... – Сините й очи пронизаха Манон и в дълбините им проблесна лудост. – Може да постигне много с теб, Черноклюна. Толкова много. Изпрати ме да върна водачката на въздушната му кавалерия в Морат...

Манон отстъпи крачка назад – само една.

– Няма къде да избягаш. Не и когато вътрешностите ти всеки момент ще се изсипят. – Жената метна кестенявата си коса през рамо. – О, колко ще се забавляваме сега, когато те намерих, Черноклюна. Всички ние.

Манон свика силите си и извади Ветросеч от ножницата му, а фигурата на жената заблестя като черно слънце, размъти се, очертанията й се разшириха, започнаха да се изменят, докато накрая...

Жената, която бе видяла, се оказваше илюзия. Красив магически трик. Съществото, което сега стоеше пред нея, бе родено в мрак; кожата му беше толкова бледа, че едва ли някога бе изпитвала целувката на слънцето. А умът, който го бе създал... Съществото идваше от въображението на някого, роден в друг свят, където кошмари бродеха по тъмната, студена земя.

Тялото и лицето му имаха смътно човешки облик. Но... Хрътка. Да, названието му пасваше. Ноздрите на изчадието бяха огромни, очите му – грамадни и без клепачи, сякаш Ераван собственоръчно ги бе отворил, а устата му... Зъбите бяха черни нащърбени шипове, езикът – дебел и червен, пригоден да улавя всяка миризма във въздуха. И очевидно се придвижваше като Манон, защото от бялото му тяло изникваха широки криле.

– Виждаш ли? – продължи ласкаво Хрътката. – Виждаш ли какво може да ти даде? Вече вкусвам вятъра; подушвам го чак до мозъка на костите му. Както надуших и теб толкова отдалеч.

Манон задържа едната ръка върху корема си, а с другата вдигна треперливо Ветросеч.