Империя на бури

Вдигна глава, за да надникне към корема си, и едва не проплака, когато мускулите й се опънаха.

Мокра топлина се стичаше по кожата й. Явно раните още бяха съвсем пресни, щом толкова лесно прокървяваха.

Главата й туптеше, като че вътре блъскаха хиляда ковачи. А устата й беше толкова суха, че с усилие мърдаше езика си.

Първата й работа беше да се измъкне от седлото. После трябваше да разгледа раните си. А след това да намери вода. Наблизо бълбукаше поточе – съвсем наблизо, сякаш Абраксос нарочно беше избрал това място.

Той изпуфтя и размърда тревожно, а Манон изсъска от се болка.

– Спри – викна със сухо гърло. – Добре... съм.

Не беше добре. Никак даже.

Но и не беше мъртва.

А това беше нелошо начало.

С всичко останало – баба й, Тринайсетте, крочанската титла – щеше да се занимава, когато не беше с единия крак в Тъмнината.

Полежа няколко дълги минути, дишайки, за да се пребори с болката.

Трябваше да почисти раната и да спре кървенето.

Разполагаше само с кожените си дрехи... и ризата. Нямаше сили обаче да извари плата.

Просто трябваше да се моли безсмъртието, облагородяващо кръвта й да я спаси от инфекция.

Крочанската кръв в нея...

Манон се надигна рязко, за да не размисли, и така силно прехапа долната си устна срещу напиращия в гърдите й писък, че си пусна кръв и остър металически вкус изпълни устата й.

Но поне беше станала. Изпод кожения й костюм се процеждаше кръв, но тя съсредоточи вниманието си върху откопчаването на каишите на седлото.

Не беше мъртва.

Явно Майката още имаше планове за нея.

Щом се освободи от седлото, Манон премери с поглед разстоянието от гърба на Абраксос до обгърнатата в мъх земя.

Тъмнината да й е на помощ, това щеше да заболи.

Дори движението, необходимо да преметне единия си крак от страната на другия, я принуди да стисне зъби. Ако ноктите на баба й бяха потопени в отрова, вече нямаше да е сред живите.

Майка Черноклюна обаче ги държеше нащърбени – нащърбени вместо заострени и пълни с ръжда.

Голяма глава побутна коляното й и тя обърна поглед към Абраксос – беше изопнал врат към нея и държеше главата си под краката й, а в очите му се четеше подкана.

Тъй като не вярваше да остане в свяст още дълго, Манон стъпи на широката му глава, борейки се с дълбоки глътки въздух срещу вълните от огнена болка. Дъхът му стопли премръзналата й кожа и той я остави внимателно на тревата.

Тя легна по гръб, а уивърнът я побутна с нос, скимтейки тихо.

– Добре съм... – промълви тя. – Добре...

***

Манон се свести по здрач.

Абраксос се беше свил около нея и разгърнатото му крило я покриваше като одеяло.

Поне се беше стоплила. Но жаждата й...

Тя простена и крилото мигновено се отдръпна, разкривайки люспеста глава и угрижени очи.

– Ах, ти... квачке – пророни тя, пъхна ръце под тялото си и се изтласка.

О, богове, о, богове, о, богове...

Но вече седеше.

Вода. Онова поточе...