Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
Ръцете й се отпускат безпомощно надолу и тя промърморва:
— Не беше среща!
— Добре де, как беше твоята не-среща?
— Ами, нали се сещаш… доста добре — свива рамене.
И внезапно имам чувството, че съм ченге в един от онези сериали, в които напълно невинната на вид бабичка прави нещо крайно подозрително. Тук нещо не е наред. Репертоарът на Робин не познава думи като „доста добре“. Обичайните й прилагателни са „възхитителен“, „удивителен“ и „фантастичен“.
Да, тук нещо определено не е наред! Тя лъже!
— Само доста добре? — правя се на също толкова незаинтересована аз. Нали така постъпват в онези криминални сериали, а? Държат се съвсем небрежно, за да изловят заподозрения!
— Ами да — кимва тя, обаче устните й потръпват и на мен ми е ясно, че умира да ми разкаже повече. — Заведе ме на вечеря в едно от онези вегетариански ресторантчета, дето най-много обичам. Печената ряпа беше удивителна!
— Така ли? Бреееей!
— Да, нали? — въздиша тя и ме дарява с една от нейните мегаватови усмивки. Обаче после бързо се овладява и промърморва: — Е, не е чак толкова невероятно. Просто съвпадение…
Това е още една необичайна дума за репертоара на Робин — „съвпадение“. Тя не вярва в съвпаденията. Вярва в съдбата, в писаното.
Сигурна съм, че ако бях ченге, вече щях да имам всички основания да я арестувам.
— … А после ходихме да гледаме една африканска група за ударни инструменти.
— Ама това е възхитително! — възкликвам аз. Цялата музикална колекция на Робин се състои от свирки, африкански ударни инструменти и дискове със заглавия като „Звуци на местните народи“ с картинки на екваториални гори и дъга в далечината.
— Наистина беше така! — възкликва тя, вече неспособна да се сдържа. — Ритмите, музиката… Двамата с Даниел бяхме като хипнотизирани…
Не довършва, зарейва блеснал поглед нанякъде и се заковава на място — за разлика от тренажора, който продължава да се движи. После се овладява и отново поема напред.
— Харесваш го, нали?
— Нищо подобно! — възразява възмутено тя. — Така де, искам да кажа, че като приятел го харесвам, но само толкова!
Тя, разбира се, лъже най-безсрамно. Вече би трябвало да й сложа белезниците и да я отведа в ареста.
— Кога ще се видите пак?
— Тази вечер ме е поканил на една пиеса. Нарича се „Небесно пробуждане“ и се разказва за ангели, но му отказах.
— И няма да отидеш?! — поглеждам я втрещено. Едно от най-ценните притежания на Робин е тестето й „Ангелски карти“, тъй като вярва в ангели. Както и във феи, духове и Дядо Коледа. Всъщност не — последното си го измислих. Не ми е казвала, че вярва в Дядо Коледа. Но понякога имам чувството, че е така.
— Не, имам много работа.
— Например?
— Ами… работа — свежда очи тя с виновно изражение.
Поглеждам я подозрително и я подканям:
— Кажи де, каква?
— Например да си планирам бъдещето! — отсича възбудено тя. — Изключително важна задача!
— О, ясно — кимвам. Нямах понятие, че Робин е толкова разумен човек. — Имаш предвид спестявания и пенсионни фондове, нали?
— Да бе, нещо подобно — отговаря неопределено тя. — Както ще да е. Ти какво ще правиш тази вечер? — пита и връща темата обратно към мен.
Което също издава състоянието й. Робин никога, повтарям — никога — не отказва да говори за себе си.
— В една близка галерия има откриване на изложба. Мислех да се отбия там след работа.
— О, много интересно! — изгуква тя.
— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с мен?
Тя моментално се вдървява и отсича:
— О, не! Имам си работа! — Машината изписква и тя поглежда контролния панел. — Брей, свърши! Най-сетне! — отдъхва си доволно. — Мисля, че вече мога да се насоча към сауната.
И с треперещи крака тя бързо слиза от уреда, като едва не се спъва. И това въпреки факта, че преди малко ми разказваше как била катерила Мачу Пикчу и как „ако си се катерила на тази надморска височина в продължение на няколко часа, всичко останало ти изглежда фасулска работа“.
Да. Може би. Обаче когато инките са строили Мачу Пикчу, очевидно никой от тях не се е сетил преди това да отскочи на фитнес.
— Добре. Ще се видим там — кимвам, вече едва поемайки си дъх. — Искам да остана още няколко минутки.