Отсенки от себе си
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Мъглороден #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Artline
- ISBN: 978-619-193-088-3
- Переводчик: Петр Тушков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Отсенки от себе си». Краткое содержание книги:
При все това от време на време на Уейн му харесваше да посещава храма на обикновения човек. Чувстваше се по-добре и закратко забравяше проблемите си. Така че беше добре запознат с мястото, на което Уакс го изпрати да провери.
Храмът се беше сгушил на ъгъла на едно кръстовище, внушителна, стара постройка, ниска и упорита. От двете и страни стърчаха по-нови жилищни сгради, на по около шест етажа, но от храма се излъчваше атмосферата на възрастен господин, настанен в креслото си, който нямаше ни най-малкото желание да изглежда по-висок от коленете ти. Както очакваше Уейн, вратата бе доброжелателно разтворена и от нея все още се изливаше светлина, макар да ставаше късно. Той тръгна по алеята и кимна на охранителя на храма, който носеше кепе и работни дрехи за униформа, въоръжен с церемониална пръчка, от чийто край сякаш стърчеше коса, най-вероятно след като беше използвана за цапардосване на прекалено гръмогласни хора по главите.
Уейн докосна шапката си към мъжа и произнесе правилната молитвена фраза, за да бъде допуснат.
— Здравей, друже. Колко е разводнена бирата днес?
— Не създавай неприятности в кръчмата тази вечер, Уейн — произнесе напевно мъжът в отговор. — Търпението ми съвсем е изтъняло.
— Търпение? — повтори Уейн, като го подминаваше. — Ето едно странно име, приятел. Но ако на дамите им харесва, че кръщаваш с глупави имена телесните си части, кой съм аз да говоря.
След като приключиха с ритуалните представяния, Уейн тръгна през имота на храма. Вътре мъже и жени се покланяха на местата си, с наведени глави, докато разсъждаваха върху това колко сложни са космирните дълбини. Молитвите им се състояха от подобия на промърморени думи към приятели и благовония от запалените им лули. Над олтара бе окачен портрет на самия Стар Ладриан, мъж с натежало шкембе и вдигната напред чаша, сякаш настояваше за внимание.
Уейн остана за момент на вратата с уважително сведена глава и потопи пръсти в капещата от една маса наблизо бирена течност, след което се помаза с нея по челото и пъпа — белега на копието.
Мирисът го означаваше като пилигрим на тази светена земя, така че тръгна към олтара сред каещите се и търсещите опрощение. Тази вечер атмосферата бе странна. Сериозна. Да, храмът беше място за размисъл, но освен това трябваше да бъде място за радости. Къде бяха завалено изпетите църковни песни? Къде бяха смехът, веселият звук от празненството?
Не изглежда добре, помисли си той, като се настаняваше на една от скамейките — в този случай груба, кръгла маса, на която бяха издялани свещени пасажи като „Мик е пълен селтак“ и „Наденичките не струват“. Последното винаги му беше харесвало. Водеше след себе си истински теологични последствия, без съмнение. Ако храната, която ядяха, не струваше, нима те струваха? В крайна сметка всички те нищо ли бяха? Или вместо това човек трябваше да търси дори онова, което не си струва, за да се възнесе, както беше създадено от Бога на Отвъдното, подобно на всичко останало?
Уейн се облегна удобно на мястото си и привлече няколко погледа от околните маси. Когато една красива млада Оцеленка с щедра пазва го подмина, понесла бокали, той я улови за ръката:
— Ще пиийна… — той мигна. — Ако можи уиски — произнесе го с акцента и интонацията на човек, който е бил много, много благочестив тази вечер.
Прислужницата поклати глава и продължи по пътя си. Хората наоколо не му обръщаха внимание. Уейн затвори очи и се вслуша в молитвите им.
— Просто ще ни оставят да умрем от глад. Нали чу губернатора, Рен. Грижи се единствено за покварената си репутация.
— Трябва да живеем по-добре. Хармония е създал тази земя за всички. Но позволяват ли ни да й се порадваме? Не. Богатствата и значат само, че богаташите получават още и още разкошни дрехи и големи къщи.
— Нещо трябва да се промени в този град. Не съм останал без работа като момчетата в стоманолеярната, но, Хармонийо…
— Шестнайсетчасови смени. Излизам преди момиченцето ми да е отворило очи и е в леглото преди да съм се прибрал. Виждам я веднъж седмично…
— Работим и умираме, за да нахраним едни и същи хора. Притежават и сградата, където живеем. Каква хитра схема, а? Работиш за тях по цял ден и вечерно време им плащаш за привилегията да оцелееш, а на следващия ден да продължиш да работиш.
Тежки молитви бяха тези.
Уейн се оттласна от масата си и приближи олтара в предната част на помещението. Бутилките зад него блещукаха в светлината. Газово осветление. В този храм се спазваха традициите. Настани се на олтара между някакъв мъж с тиранти и друг с толкова космати ръце, че нямаше как в родословното му дърво да е нямало някоя мечка. Минимум дядо.