Отсенки от себе си

— Разпознахте ли го?

— Разбира се — отвърна икономката. — Беше онзи Ларскпур; постоянно се виждаме с него по време на церемонии. Хората имат чувството, че са длъжни да поканят пътеследващ свещеник, за да не би случайно да изглеждат предубедени, макар че никой не иска такива като него да се размотават наоколо.

Зад нея заместник-свещеникът кимна:

— Жалка отрепка, едва се побираше в робата си — каза той. — Никакви украси, направо риза. Дори не се преобличат за служение.

— Започна да говори на тълпата — продължи икономката. — Сякаш той щеше да изнесе проповедта по мъглозора! Само дето от устата му излязоха отвратителни слова.

— Като например? — попита Мараси.

— Богохулство — каза икономката. — Но едва ли е от значение. Вижте, констабъл. Защо изобщо говорите с нас? Видяха го хиляда човека. Защо се отнасяте към нас така, сякаш ние сме сторили нещо лошо? Трябва вече да сте арестували онова чудовище.

— В момента го преследват наши хора — каза Мараси и отпусна длан на рамото на едно от децата; момиченцето изхленчи и се улови за ръката и. — Н ви обещавам, че ще заловим и накажем човека, извършил деянието. Всяка подробност, която можете да си спомните обаче, ще ни помогне да го хвърлим зад решетките.

Икономката и заместник-свещеникът се спогледаха. Но един от останалите — дългурест олтарен прислужник на около двайсетина години — проговори;

— Ларскпур каза — заекна мъжът, — че Оцелелия е фалшив бог. Че Келсайър е опитал, но се е провалил, да спаси човечеството. Че смъртта му не е била, за да ни защити или за да се възвиси, но заради глупост и самонадеяност.

— Така мислят — намеси се икономката, — но никога не го казват на глас. Тези Пътеследващи… твърдят, че приемат всички, но ако се постараете, бързо ще прозрете истината. Те се подиграват на Оцелелия.

— Искат хаос — повтори заместник-свещеникът. — Не им харесва, че толкова много хора се надяват на Оцелелия. Не им харесва, че имаме норми. Нямат събрания, църкви, заповеди… Пътят не е религия, а баналност.

— Това ни стъписа, признавам ви го — каза икономката. — Отначало си помислих, че отец Бин трябва да е поканил Ларскпур да говори. Защо иначе щеше толкова дръзко да пристъпи към амвона? Бях толкова ужасена от думите му, че в началото не забелязах кръвта.

— Аз я видях — обади се заместник-свещеникът. — Помислих, че носи ръкавици. Взирах се в тези пръсти, размахващи се, яркочервени. И чак тогава видях капките, които хвърчаха по пода и амвона при всеки негов жест.

За момент всички замълчаха.

— Няма какво повече да се каже — произнесе най-накрая икономката. — Ларскпур замахна за последен път и завесата отзад падна. И там… нашият благословен отец, прикован като ужасна пародия на Образа на Оцелелия. Горкичкият отец Бин… висял е през цялото време. Може дори още да е бил жив, окървавен и умиращ, докато всички ние слушахме онези богохулства.