Пролог
Уаксилий Ладриан, блюстител на закона под наем, скочи от коня и се обърна към кръчмата.
— О-о — провлачи хлапето разочаровано и слезе от собствения си кон. — Не си закачи шпората за стремената и не падна.
— Случи ми се веднъж — каза Уаксилий.
— Да, ама беше адски смешно.
— Остани при конете — заръча му Уаксилий и му подаде юздата. — Не завързвай Унищожителката. Може да ми потрябва.
— Добре.
— И не кради нищо.
Хлапето — младеж на седемнайсет години с кръгло лице, увенчано с едва-едва набола брада въпреки седмиците усилени опити да си пусне такава, — кимна тържествено.
— Обещавам да не ти свия нищо, Уакс.
Уаксилий въздъхна.
— Не това казах.
— Но…
— Просто пази конете. И се опитай да не говориш с никого.
Уаксилий поклати глава, след което бутна вратичката на кръчмата и влезе вътре с бодра крачка. Бе попълнил металоема малко — колкото да намали теглото си с около десет процента. Бе му станало обичайна практика тези дни — откакто му свърши съхраненото тегло, точно докато преследваше един от първите си престъпници преди няколко месеца.
Кръчмата, разбира се, бе мръсна. На практика всичко тук, в Дивите земи, бе прашно, износено или счупено. Пет години, откакто беше дошъл, а още не беше свикнал с това. Е, наистина бе прекарал по-голямата част от тези пет години в опити да направи кариера като чиновник — местеше се все по-далеч и по-далеч от големите градове, за да избегне риска да го познаят. Но в Дивите земи дори големите градове бяха по-мръсни от онези в Елъндел.
А тук, в покрайнините на населените райони, думата „мръсен“ бе прекалено слаба да опише привичния начин на живот. Мъжете, които подминаваше в кръчмата, седяха ниско прегърбени над масите си и едва вдигаха поглед. Това също беше една от особеностите на Дивите земи. Както растенията, така и хората бяха доста чепати — и раснеха близо до земята. Дори ветрилоподобните акации, които можеха да достигнат доста голяма височина, оставяха впечатлението за жилавост и устойчивост.
Обходи помещението с поглед, опрял ръце на кръста си. Надяваше се да привлече вниманието на околните, но не успя — което леко го подразни. Защо си бе направил труда да облече елегантен градски костюм с бледолилаво шалче, ако околните дори не го забелязваха? Е, поне не се кикотеха като онези в предишната кръчма.
Уакс се отправи с нехайна походка към бара, опрял едната ръка в дръжката на пистолета си. Барманът бе висок мъж, у когото явно имаше нещо териско — издаваше го дългурестото, слабо тяло, — макар че изисканите му роднини от Басейна сигурно щяха да се ужасят, ако го видеха как нагъва мазно пилешко бутче с една ръка, докато налива халба бира с другата. Уаксилий потисна гаденето си — местната представа за хигиена беше още едно от нещата, с които още не беше свикнал. Тук смятаха за чистофайници онези, които се сещаха да си избършат ръцете в панталоните, ако са си бъркали в носа, преди да ти стиснат ръката.
Уаксилий изчака. След това изчака още малко. След това прочисти гърло. Най-накрая, барманът се затътрузи към него.
— Аха?
— Търся един мъж — промърмори Уаксилий тихо. — Наричат го Джо Гранита.
— Не го знам — отговори барманът.
— Не го… Та той е най-прословутият разбойник по тези места.
— Не го знам.
— Но…
— По-безопасно е да не познаваш мъже като Джо — прекъсна го барманът и отхапа от кълката. — Но имам един приятел…
— Каква изненада.
Барманът го изгледа раздразнено.
— Кхъм — прокашля се Уаксилий. — Извинявам се. Продължи, ако обичаш.
— Приятелят ми е от типа, който е склонен да познава хората, които останалите не искат. Но отнема известно време да се свърже с него човек. Ще платиш ли?
— Аз съм защитник на закона — отговори Уаксилий. — Правя всичко това в името на справедливостта.
Барманът примигна — бавно, подчертано, сякаш трябваше да положи съзнателни усилия да не обърка действието.
— Значи… ще платиш?
— Да, ще платя — въздъхна Уаксилий и направи мислена сметка на парите, които му се бе наложило да похарчи за търсенето на Джо Гранита досега.
Не можеше да си позволи пак да остане на червено. Унищожителката имаше нужда от ново седло, а и скоростта, с която Уаксилий трябваше да сменя костюмите си с нови тук, беше притеснителна.
