Плясъкът на крилете му [bg]

Повечето вести никога не са толкова лоши или толкова добри, колкото изглеждат на пръв поглед. Това със сигурност важеше за голямата победа на Изкупителите при Бекс. Генерал-Изкупител Гил бе впечатлен от умението, с което Службата за разпространение на вярата успя да се справи с противоречието между възхвалите на куража, силата и саможертвата на Изкупителската армия и намека, че Бог се е погрижил победата да бъде неминуема. Както Гил знаеше от многото си протежета, участвали в битката при Бекс, нещата бяха висели на косъм. Лошата новина беше, че шепа Изкупители са видели Кейл, но той не бе чул за това достатъчно рано, за да ги изолира и да попречи на разпространението на вестта.

— Кажи ми точно какво видя — не добавяй нищо. Ясно ли е?

— Да, Генерал-Изкупителю.

Той беше решил да се срещне със стрелците, натъкнали се на Кейл в гората, един по един, като започне със сержанта.

— Продължавай.

— Беше висок седем стъпки и от лицето му бликаше ярка светлина. Около главата му имаше ореол от червен огън. Майката на Обесения Изкупител стоеше до него, цялата в синьо, със седем звезди на челото, и лееше скръбни сълзи за славните ни жертви. Имаше и двама ангели, които държаха огнени стрели.

— Те също ли имаха ореоли?

— Не, Генерал-Изкупителю.

В продължение на половин час той се опитваше да изкопчи нещо смислено от сержанта, но човек, който вярва, че Кейл е седем стъпки висок и от лицето му блика нещо друго освен подозрение и ненавист, явно нямаше да му е от голяма полза. След като разпита още двама от групата, чиито разкази бяха дори още по-абсурдни, той се предаде.

Сега беше изправен пред два въпроса. Дали това бе просто излишък на религиозно въодушевление, или те наистина бяха видели Кейл? И ако да, какво означаваше това? Защо той се спотайваше в гората, а не водеше войските в битката? Това дори не даваше отговор на въпроса какво е станало с Кейл след смъртта на Двамата Тревър. Гил се беше надявал той да умре от раните си — Тревърите със сигурност са успели да му нанесат поне един удар, преди да ги убие, нали? Те бяха най-добрите убийци в познатия свят, а Кейл беше болен. А може би Кейл беше мъртъв, и в този случай приказките как се е явил на бойното поле бяха още по-обезпокоителни. Или пък не? Дали беше по-добре той да е жив и безсилен, или мъртъв и да се появи седем стъпки висок с ореол, причинявайки Бог знае какъв хаос сред непредпазливите правоверни? Макар това да изглежда необичайно скептично за човек, вярващ дълбоко в Единствената истинска вяра, на стари години Гил се променяше. Когато ставаше дума за чудеса и видения, засягащи хора и неща, които не е видял лично, той беше готов да ги приеме без въпроси. Но личният му опит с Кейл и все по-нелепите истории за него му пресядаха в гърлото. Той познаваше Кейл, откакто бе миризливо момченце. Беше го тренирал ден след ден под наставленията на Боско, беше го виждал да се подмокря от страх след битка, преди онзи удар по главата да му даде странния и неповторим талант. Това беше Божие дело, твърдеше Боско. Но на Гил му бе прекалено трудно да мисли за Кейл като за човек, избран от Господ да донесе края на всичко. В сърцето си Гил мислеше за него като за момче, което не харесва. Но това, което не осъзнаваше или не искаше да осъзнае, бе, че такъв реализъм трови вярата му. Да не вярва в Кейл означаваше да не вярва в Боско; да не вярва в Боско означаваше да не вярва в нуждата от края на света. Ако признаеше това, щеше да подложи на съмнение централната си роля в осъществяването му. По-добре да не върви в тази посока. Но беше по-лесно да не го прави, отколкото да не мисли за него.